МУЗИКАНТИ

ТЕКСТ И СНИМКИ ДЖОН МАЙКЪЛС

Зад сцената на телевизионните реалити предавания стои човек, наречен продуцент. Работата на продуцента е да виси на главата на редактора и да трансформира безбройни часове банални глупости във въздействаща драма, да вкарва разни лумпени в необичайни ситуации и да ги представя като автентични герои и злодеи. Това, което аз правя с хората в тази статия, не е по-различно. Ясно е, че тези хора са много по-сложни от впечатленията, които могат да се съберат за пет минути разговор или да се опишат с 200 думи, и доколкото мога да предположа, съвсем не са плоските карикатури, като каквито съм ги описал. В случая с първия герой – Шанън, момичето от корицата, ще се опитам да предам историята толкова честно и неподправено, колкото мога. Записах си някои неща, но разговорът ни беше толкова странен, конфузен и в крайна сметка тъжен, че едва ли някога ще го забравя. Аз съм тъпак. Аз съм един шибан идиот, чийто език трябва да бъде изтръгнат. Ще разберете защо.

Шанън, 29

Започнах от северния край, където Санта Моника рязко свършва и погрознява, преливайки във Венис, и бях стигнал до кортовете за падъл-тенис, като по пътя си интервюирах и снимах многобройните музиканти, на които се натъквах, когато реших, че ми стига, и се запътих обратно към мотора си, за да поема дългия път към дома. Бях изгорял от слънцето и бях изморен от навалицата, сред която се бях блъскал в разстояние на две мили. Тъкмо бях отминал баскетболните игрища и съзнанието ми ставаше приятно празно, когато тълпата отляво оредя, погледнах натам и спрях, поразен при вида на една странна и вълнуваща фигура. Шанън, в разкошен костюм, свиреше на своя синтезатор, положен на бетонния парапет. Удряше клавишите с по един или два пръста в едновременно, аритмично стакато, изпълнявайки някаква откачена атонална версия на виенски валс. Беше невероятна. Едно дръзко, възхитително „Майната ви!”, отправено към рояците нормалници, накацали и жужащи като мухи на виещото се лайно, наречено Венис бийч. Грабнах фотоапарата и направих няколко снимки. Тя се обърна към мен, невъзмутима и предизвикателна, а на лицето й се появи луда, красива усмивка.

До пейката лежеше полусмачкана кутия за обувки и не личеше дали е нейна, или е част от боклуците, разхвърляни наоколо. Приближих се и вдигнах кутията. „Това за парите ли е?”, попитах. Тя сякаш се поколеба за миг, после кимна. „Ще я сложа тук, за да знаят хората да оставят пари в нея”. Сложих я на пейката, извадих една банкнота и я пуснах вътре. Тогава изрекох най-тъпото и грубиянско нещо. В бързината изтърсих: „Пиша статия за едно списание и искам да ви включа. Става дума за анти-музикален брой, а този номер е идеален, защото е тотално антимузикален”. И веднага осъзнах колко погрешно съм схванал ситуацията. Гласът й прозвуча по-дълбок и нисък, отколкото очаквах, а лицето й помръкна. Забелязах очилата с диоптър зад реквизитните слънчеви цайси. „И защо е антимузикален?” попита тя с равен глас. Шанън съвсем не беше ироничната подигравчийка, за каквато я бях взел. Тя изливаше душата си, а аз я бях оскърбил дълбоко. В мигновен опит да смекча обидата, добавих: „Просто е като някакъв пърформънс”. Заля ме парещ срам, след което не си спомням какво точно се случи. Единствената бележка, която надрасках по време на този интервал, беше фразата „просто свиря”. Нямам представа какво означава тази фраза и за какво се отнася. Възвърнах самообладанието си и си помогнах с готовия въпросник.

След като записах името и възрастта й, попитах откога свири. Тя каза: „През по-голямата част от живота си. Никой не ме е насърчавал. Хората мислеха, че съм луда. Казват ми, че не е сериозно. Казват, че не съм наред с главата”.

„Имате ли любима случка, свързана с музиката или с това, което означава за вас музиката?”

„Още не”. След което каза: „Искам да бъда имитатор на Майкъл Джаксън”.

„Имате ли неприятен спомен, свързан с музиката?”

„Не обичам хората да ми казват, че съм луда или че това е несериозно, или да казват, че не съм наред с главата”.

Благодарих й за отделеното време и й пожелах всичко хубаво. Може би се ръкувахме. Отдръпнах се, направих още няколко снимки (какъв идиот само!) и продължих по пътя си. Бях разтърсен от тази среща и се чувствах малко замаян. Разбира се, възможно е жертвата да съм бил аз и да съм се вързал на някакво бъркащо в мозъка изпълнение в стил Анди Кауфман. А може би бях срещнал едно трагично в уникалността си човешко същество, залитнало над бездна от безразличие. Твърде възможно е да съществува някакво трето обяснение, което не ми е хрумнало. Какъвто и да е случаят – на сатиричен гений, на мрачна наивност, на неудържим творчески подтик или на някаква ултрапредизвикателност, тази жена спечели прегръдка, аплодисменти и това да бъде нещо повече от мимолетен кадър зад черепа на един претръпнал разбирач.

---

COMMENTS