ТЕКСТ БЕН КОЕН
СНИМКИ НИЙЛ БЪКИНГАМ



Докато пиша това, все още се възстановявам от последните две седмици, които прекарах, без да слушам каквато и да е музика. Две. Шибани. Седмици. Беше ужасно, наистина ужасно и най-вече умопомрачително депресиращо. Превърнах се в мрънкащ, необщителен маниакален депресант и почти развих агорафобия. Мразя всички. Всички ме мразят. Приятелката ми ми каза, че съм задник, съквартирантите ми ме смятат за безполезен тъпак, хората вероятно мислят, че съм откачил, за да нося професионални заглушители навсякъде в най-голямата жега. Мисля, че съм съгласен с всички тях.

Можех да си избера една песен, която да чуя, преди да започнат тези две седмици. Реших да си избера нещо, което евентуално можеше да се загнезди в главата ми за целия период, без да ми се прииска да се обеся. Избрах “Raspberry Beret” на Принс. Решението беше лесно. Слушах я три пъти поред нощта, преди да започна. Принс щеше да ме пази да не полудея.

Водих си дневник през цялото време на своята музикална анорексия. В него, общо взето, се оплаквам колко е гаден животът, когато не можеш да слушаш музика. Ето част от него.


ДЕН 1
8:30 сутринта е и приятелката ми се приготвя за работа. Преструва се, че ей сега ще пусне музиката, но й напомням, че от днес не мога да слушам нищо мелодично, каквото и да е, в продължение на две седмици. Тя ми крещи в лицето, че „това ще отрови живота на всички!” Мисля, че го взима твърде навътре. Пита ме дали може да пее и аз отговарям, че не. Опитва се да запее нещо на Лайнъл Ричи и трябва да си запуша ушите.

Решавам да си наложа някакви правила. На себе си. Очевидните: без iPod, без филми, общо взето, без телевизия. А след това и не толкова очевидните: трябва да нося слушалки постоянно, да избягвам кръчмите, партитата, концертите, ресторантите, кафенетата и повечето хора. Да избягвам всякакъв вид живот. Записвам повечето от тези неща на някакво парче хартия и го закачам над бюрото си. Почти безработен съм, през по-голямата част на деня съм сам вкъщи (другите ми двама съквартиранти са на фестивала в Glastonbury – забелязвате ли иронията?). Един ден без музика, изглежда, изобщо не е проблем. И точно тогава звъни мобилният ми телефон. Забравил съм да го включа на вибрация и чувам рингтона си. Технически току-що се издъних. Включвам го на вибрация. Прекарвам остатъка от деня, като гледам световното на изключен звук, с включен телетекст. Научавам, че телетекстът изобщо не може да се сравни с живия коментар. Думата „вувузела” е заменена с „вазектомия” и на телевизора ми излиза следното изречение: „Шумът от вазектомиите на стадиона е изумителен.”

Това е най-интересният момент от деня ми.

ДЕН 2
Спя до 2 следобед. Когато се събуждам, вкъщи няма храна. Отивам да напазарувам с едни странно изглеждащи слушалки, пъхнати в ушите ми. Купих си ги от един турски супермаркет. Много са неудобни и навлизат в ушите ми много по-навътре, отколкото ми се струва нормално за слушалки. Чувствам се, все едно главата ми кърви отвътре.

Отскачам до местната железария и си купувам чифт заглушители за строителни работници от някакъв човек, който прилича на Ал Пачино. Той ме уверява, че точно този чифт заглушители е “жесток, няма да чуваш нищичко.” С тях съм по пътя за вкъщи и почти ме блъска мотор. Ал Пачино беше прав.

Тази вечер наблизо има едно много голямо парти и всички ще ходят освен мен. Седя си в спалнята си, пия джин и чета книга.

---

COMMENTS