ТЕКСТ ИЪН Ф. СВЕНОНИЪС, ИЛЮСТРАЦИИ ТАРА СИН



Има една упорита легенда за управлението на Кенеди – че той е виновникът американците, а оттам и западният свят, изведнъж да спрат да носят шапки. 

Смята се, че гологлавата му поява е провокирала масов отказ от носенето на шапки, от който шапкарската индустрия още не се е възстановила. Преди това всеки човек е носел някакъв вид шапка. Също като бельото или обувките, било е необходимост.

Разбира се, когато Кенеди е ангажиран с някое развлечение, например да играе голф, може и да си сложи подходящa шапка, но в работния си капацитет на държавен глава неговото теме е оголено, за разлика от тези на предшествениците му, като Труман (който има много характерна федора), и съперниците му, като Хрушчов (който носи хомбург), Кастрo (или барета, или зелено кепе) и Мао Дзедун (плоска шапка с червена звезда).

Някои хора определят тази наклонност на Кенеди като обикновена суета, целяща да подчертае младежката му грива на фона на оплешивяващите му съперници. Но всъщност тя символизира нещо много по-голямо – тя е декларация, че западният свят вече е надскочил индустриалната революция.

Специализираните шапки на запад говорят за индустриалното общество. Те обозначават механизираната работна ръка от добре обучени експерти, всеки от които изпълнява определена роля, подобно на отделните части на една машина. Останалата част от света с предпочитанията си към западното облекло просто имитира тези дрехи, за да покаже, че тя също е част от прогреса на индустриализацията.

Тъкмо когато съветска Русия и маоистки Китай, чрез толкова невероятни и геройски усилия от страна на своите клети пролетариати, и толкова много брутални и амбициозни петгодишни планове, най-накрая успяват да скъсят разстоянието между собствените си индустриални възможности и тези на капитализма, Кенеди изведнъж обявява край на съревнованието и казва, че западът е спечелил.

САЩ са влезли в етап на постиндустриализъм и са започнали нова надпревара – тази на консуматорството, накратко обобщена в прочутата фраза: “Този, който умре, притежавайки най-много неща, печели.”

Това изявление трябва да е изумило комунистическите теоретици. Според Маркс етапът след капитализма трябва да е комунизъм, а не сбърканото постиндустриално консуматорско общество, построено на гърба на трудещите се от третия свят.

И все пак шапките изчезват и никога не се връщат. (С изключение на бейзболната и шофьорската, които се радват на възраждане от 80-те насам. Бейзболната шапка се носи във всякакви култури. Само че целта на бейзболната е да скрие идентичността, а не да я оповести. Шофьорската шапка е малко по-мъжествена и иронична. Харесва се от онези, които се възприемат като бунтовници.)

Индустриалната революция се изразява в механизацията на труда, а също и на нещата в ежедневието. В резултат от нея Европа колонизира и поробва останалата част от света с помощта на по-модерното си въоръжение и организация. Тази механизация на труда, разбира се, изисква висококвалифицирани работници. Хората, които са се занимавали с фермерство или с търговия, започват да оперират с машините.

Много видове шапки са измислени през индустриалната ера с цел организиране, разделяне, категоризиране и идентифициране на работниците. Готвачът носи готварска шапка. Диригентът носи диригентска шапка. Банкерът носи бомбе. Независимо дали си работник в завод, каубой, викач или събирач, специална шапка указва твоята роля и нивото ти на доходи. Като малко винтче в машината, дефинирано от цялото, всяка част или човек има определена униформа, която върви с определено количество гордост. Те са експерти. По шапките ще ги познаете какво могат да правят и каква е ролята им. И когато шапката окончателно напуска гардеробите на хората, това е част от една нова неформалност, която обявява: „Аз не се определям чрез това, което работя.”

Не само това, но изведнъж в постиндустриалното общество всеки може да прави всичко. Няма вече класи (или поне така се предполага) и няма вече специалисти (с известни изключения – докторите и механиците). Хората са свободни да осъществяват мечтите си и могат „да носят много шапки”. Имената на повечето нови професии са малко неопределени, всеобхватни прякори като „помощник мениджър човешки ресурси”. 

Никъде другаде тази „свобода” от старите разслоени роли не е така добре изразена както в музикалната индустрия. Старият оркестър е рожба на индустриалната ера и нейната категоризация на ролите. Едни експерти пишат музиката, други изготвят аранжимента... А днес обикновено един-единствен човек е отговорен за всеки аспект от бизнеса на „групата”, включително визуалната идентичност, наемите, маркетинга, записите и шофирането. Да не говорим за писането на парчета, аранжимента и изпълнението им.

На гореспоменатите специализирани „работни шапки” днес се гледа като на костюмни, абсурдни и безнадеждно старомодни, защото претенцията е, че „всеки може да прави всичко”. Но дали тази нова свобода в постиндустриалното общество, където сме избягали от това да ни дефинират според професията, няма и лоша страна?

Може би тази гологлава култура е била предпоставка за разпадането на работническите движения. Може би липсата на експертиза е това, което е позволило заведенията за бързо хранене и мултинационалните корпорации да превземат всичко. Никой вече не знае как да прави нещо определено. Всички занаяти са изнесени в страни с евтина работна ръка. Може би защото хората са се отказали от идентичността си като експерти в определена област, сваляйки шапките си?

Ако бяха запазили шапките си, а с тях и идентичността си на висококвалифицирани експерти, работническите движения нямаше да се разпаднат, вследствие на упорития политически натиск от страна на супербогатите.

Днес в съвременната ера възниква нов стил. Днешният човек е започнал да носи федора, трилби или дори шапка с плитко дъно – все такива, които са били презирани само допреди няколко години. И това не се дължи единствено на желанието да се прави на интересен. Той носи това, което му е предписано от мистериозните богове в управляващите кръгове.

Но какво означава това? Да не би да е институционализирана носталгия по една епоха, когато работниците са били организирани? Или е заради загубените знания и чувство за място? Или означава, че сме изправени пред икономическата заплаха на Китай и Индия, пред разкритието, че просперитетът е бил илюзия, че индустриалният експеримент е приключил?

Научете децата си на изкуството да чистят комини. Време е да се върнем на работа.

< Назад

Още от броя

Напред >