Списанието

Tweet

ВДЪН ГОРИ

Приказка от пустошта

ОТ РОБИН БАРБЪР

Снимка Луис Карбон Барбър

Наскоро Тим Барбър – фотограф, куратор, собственик на tinyvices.com и бивш фоторедактор на Vice – ни донесе тези безценни снимки, които майка му, баща му и техните хипи другари са правили в безметежните дни на своето завръщане към природата през 70-те. Отначало възкликнахме: „Леле, вашите са били сериозни типове!” После си казахме: „Жестоки снимки! Какво по дяволите правим в този градски ад, когато можем да бъдем на това място, сред девствен сняг, при планинските кози и орлите?” Тогава Тим ни сервира откъс от мемоарите на баща му Робин, който е посветен на онова време. И така, ето го: разказ за живота сред природата, предоставен ни от един много як татко.

Преместихме неделята в понеделник, защото неделята се оказа ден за неканени гости. Докато още се опитвахме да използваме неделите за почивка и кротки занимания като четене, писане на писма, изследване на околността или сложния ритуал на къпането, установих-ме, че начинанията ни постоянно биваха прекъсвани от нескончаеми викове „Ехо!”, идващи откъм пътеката. Посетителите слизаха от дърводобивната база с жълтите пикапи на компанията, след което изминаваха пеш двете мили през гората. Това беше единствената пътека, нямаше друга посока, в която да поемат, или друго място, до което да стигнат, освен траперската хижа, която се опитвахме да постегнем, разположена насред поляна в края на пътеката.

Годината беше 1971, а мястото – голяма пуста долина на Британска Колумбия, близо до Аляска, където нашата малка комуна очевидно представляваше една от малкото атракции в района. Работниците от дърводобивната компания често си правеха семейни излети, използвайки всеки повод да се махнат от клаустрофобичната обстановка на базата, където в казармен стил бяха наредени фургони, сглобяеми дървени къщи, цехове, площадки с големи жълти машини и цистерни с гориво на стоманени стойки. Те идваха с неприкрито любопитство, очаквайки да видят хипитата в тяхната комуна, но и с добросъседска общителност, готови да ни приемат като хора, доволни да погледат нашите заселнически усилия и да дадат някой и друг съвет. Понякога ни носеха храна или инструменти, а веднъж дори портативна радиостанция – за пожарна безопасност, както ни обясниха, щом любезно отказахме. Пътеката беше дълга, бабунеста и стръмна и те пристигаха, носейки уморени, изгладнели и недоволни деца. Чувствахме се длъжни да варим чай и да поднасяме храна на всяка от групите. Обикновено разглеждаха храната внимателно, но в крайна сметка омитаха всичко до троха. А когато и последната група се изгубеше надолу по пътеката, си искахме отново неделята.

И така, преместихме неделния ден в понеделник. Тогава дърварите бяха заети да повалят дървета и да бучат наоколо с жълтите си машини, потънали в дизелов пушек. Неделята ни стана обикновен работен ден, а неделните ни гости можеха да избират дали да ни гледат как се трудим, или да запретнат ръкави и да се включат в работата: рязане на дърва, носене, коване, копаене. Идеята се оказа много полезна, но това е друга история. Днешната ми история е за нашия понеделнишки бански ритуал. Едно от най-трудните неща след пристигането ни в долината на Сиакс беше да се поддържаме чисти. Не разполагахме с течаща вода, нито с електричество или вана, а най-близкият град отстоеше на 60 мили. През април, та чак до май, ние се трудехме по цял ден в гората, газейки първо в сняг, после в кал, обгърнати от пушека на запалени сурови клони, изопнали шии от тежката работа. Телата ни бяха мръсни и пропити с миризма на дим, потни от усилие, а понякога и потни от страх поради чуждо присъствие или спор за територия. Валеше често, рядко се случваше да бъдем съвсем сухи. Със затоплянето на времето се появяваха комари, мухи и летящи буболечки и ние се мажехме с домашен репелент, забъркан от зехтин, цитронела, борова смола и евкалипт.

Около нас едва се дишаше. Но след вечеря отивахме на едно високо място, откъдето наблюдавахме как денят угасва зад високата планина. Чистият въздух изпълваше огромното пространство на долината чак до кервана от облаци, носещи се над далечната река Нас. Единствените звуци наоколо идваха от вятъра, водата и птиците. Единствената светлинка на хоризонта беше вечерницата. Ако някой можеше да върне времето 200 години назад, единствената разлика щеше да бъде в няколкото просеки, направени от дърварите в гористите хълбоци на планината. Мястото беше толкова чисто, че нашата напълно естествена пот сякаш си беше съвсем на място.

---

COMMENTS