Списанието

Tweet

БИТКАТА ЗА ХЪЛМА ЛЕЙЗИ ДОГ

Дори енергийна компания за милиони долари не може да убие нечие куче и да й се размине

ОТ ШЕЙМЪС МАКГРОУ

Кен Ийли до кладенец на Cabot Oil & Gas в земите си в Пенсилвания  Портрет от Scranton Times Tribune

Модифицираният багер на Кен Ийли ръмжеше и хриптеше. На стареца му костваше неимоверни усилия да пъпли с него нагоре по хлъзгавия, песъчлив и кален склон. Но в крайна сметка успя. Паркира го точно пред новата порта, която Cabot Oil & Gas бяха издигнали на върха на неговия хълм, за да държат далеч любопитните, а може би и самия Кен, от строящия се кладенец за природен газ на стойност десетки милиони долари.

Пресягайки се надолу към стоманения под на шофьорската кабина, той вдигна пластмасовата бутилка с вода, която държеше там, бутна я под рошавите си мустаци и изплю никотиновата храчка, събрала се в устата му. Напъна се още веднъж над командното табло и със сетен стон старият стоманен звяр събори на земята платформата с камъни, която носеше между зъбите си.

Кен придвижи машината още малко по-напред да се увери, че огромната купчина пясъчни камъни напълно блокира портата. След това изгаси двигателя.

Наоколо не се чуваше нищо освен мразовития мартенски вятър, когато Кен се измъкна от шофьорската кабина толкова бързо, колкото му позволяваше 62-годишното му тяло, измъчвано от диабет и три атаки на рак. Той отиде до задния край на машината, взе една червена туба с бензин и я постави на видно място пред багера. Подсмихна се. Кен никога не би заплашил газовата компания лице в лице. Господи, та той дори и насън не би си помислил да подпали подобна техника, която нямаше как да възстанови след това. Но все пак нямаше нищо против те да си мислят, че му стиска. Това беше война, макар и само психологическа. И той щеше да се възползва от всяко предимство, което имаше.

Чуваше се шумът, към който Кен бе доста привикнал през последната година – тъпото ръмжене на гумите на багера върху стария път, който минаваше през неговата земя от 0,74 кв. км на пясъчни камъни и гори в Северна Пенсилвания. Доскоро Кен асоциираше този звук със сладката песен на прогреса. Камионите на Cabot бяха дошли пълни с обещания, когато за пръв път започнаха да се навъртат в района. Дълбоко заровеният газ, който бяха дошли да изкопаят, щеше да направи доста хора богати, в това число и Кен. И действително, благодарение на тези камиони старецът сега беше по-богат, отколкото някога си е представял. Само преди месец един-единствен кладенец на негова територия му донесе чиста печалба от 30 000 долара, а този новият, от който Cabot се канеха да започнат да добиват газ, обещаваше да му докара дори повече.

Но всичко си имаше цена. Земята беше белязана от рани, въздухът – пронизан от непрестанния писък на сондите, дълбаещи на повече от километър и половина надолу в земята. А като допълнителна заплаха към Кен и неговите съседи чистата планинска вода от кладенците им сега бе замърсена с метан. Никой не знаеше колко дълго ще продължи замърсяването. А това, което най-много вбесяваше Кен, бе идеята, че ако Cabot бяха взели малко повече мерки или ако щатският Департамент за защита на околната среда, или дори федералните бяха проявили малко повече бдителност, и бизнесът, и жителите можеха да си имат златна мина, без земята да бъде опустошавана.

Вместо това Кен гледаше как Cabot и другите сондажни фирми продължават в същия дух, без изобщо да им пука. И накрая убиха кучето му Крайбейби. Преди няколко месеца старото му куче порода кунхаунд беше прегазено по невнимание от камион на сондьорите. Въпреки че Кен щеше да прости на Cabot за самата злополука, той не можеше да им прости, че му съобщиха за смъртта на кучето цели три дни по-късно, и то с голяма неохота. След като вече бяха заровили трупа му.

За Кен този инцидент постави началото на война. И той се подготви внимателно. Както по-късно ми обясни, нямаше никакво намерение да затваря кладенците нито на своя територия, нито някъде другаде. Поне не задълго. Те щяха да донесат пари на местните хора, които досега бяха живели скромно, и облекчение за природата заради употребата на природния газ като енергиен източник. Това можеше да намали огромния разход на въглероден диоксид в Съединените щати и да отучи нацията да смуче от винаги пълните гърди на вносното гориво. Кен искаше да затвори кладенците временно, за да накара Cabot да разберат, че могат да разработват земята и без да я опустошават. Това щеше да им коства по 6000 долара на час, по техни собствени сметки.

Тук, на този хълм, недалеч от мястото, където хората на Cabot тайно бяха заровили кучето му, Кен бе готов да изрази позицията си. В продължение на 400 милиона години тази скалиста и страховита земя на около 250 километра западно от Ню Йорк редовно е била арена на различни битки.

Преди много години силите на природата се обединили на това място, затрупвайки огромно море под планини от отломки. По-късно същите тези сили издялали земята по такъв начин, че тя превърнала богатата органична материя под почвата в природен газ. В последвалите векове обитателите не обръщали особено внимание на пàрите, които от време на време изригвали от земята. Били твърде заети да се борят с каменистата почва и дърветата, опитвайки да си изкарат прехраната в земя, която не искала да им даде нищо. Но днес тази частица от ледников сипей и тънка почва стои в сърцето на това, което познаваме като газовото находище Марселъс Шейл. То се счита за третото по големина находище на природен газ в света. Простира се от щата Ню Йорк до границата с Кентъки и според някои оценки от него биха могли да се добият до 14 трилиона кубични метра природен газ. За тези, които не могат да си го представят, това количество е достатъчно да захранва всички газови уреди в Щатите в продължение на цяло поколение.

---

COMMENTS