Списанието

Tweet

ЖИВЕЙ СВОБОДЕН ИЛИ УМРИ

Интервю с Доли Фрийд, автор на Possum Living

ИНТЕРВЮ ЕЙМИ КЕЛНЪР
СНИМКИ ДОЛИ ФРИЙД



Доли Фрийд е моят герой. През 1978, на 18 години, написа страшно остроумен, забавен и искрен манифест Possum Living: How to Live Well Without a Job and With (Almost) No Money. В него разказва как заедно с баща си (когото в книгата нарича Стария глупак) живеели с около 700 долара на година и си прекарвали страхотно, без никой да им държи сметка за каквото и да е. При това не били някакви хипита или селяци.

Ето какво пише Доли в предговора към манифеста си: “Защо хората решават, че ако живееш почти без пари, си хипи, от ужасяващо див край или си някой простичък трудолюбив човечец, от онези откачалки, които искат да се върнат към природата и ядат само соя и кисело мляко?! С баща ми имаме къща в парцел с площ два декара на 65 км северно от Филаделфия, щата Пенсилвания (почти като къщите на първите заселници). Поддържаме я в приличен вид и си живеем добре, без никой от нас да има работа или редовни доходи. А също и без да полагаме кой знае колко усилия.”

Не е ли сладка? Нататък описва как стъпка по стъпка да се справим с всичко: с отглеждането на зайци и кокошки в мазето, с приготвянето на алкохол в домашни условия, с къщата, транспорта, здравето, закона – абе, всичко.

Книгата е доста изчерпателна и пълна с детайли, но се чете леко и лесно, тъй като всичко е описано откровено. (Добре де, признавам, че пропуснах главите с приготвянето на зимнина, както и тези, които разказваха за данъчната оценка на имуществото). През цялото време Доли описва себе си и баща си като двама симпатични ексцентрици, дори когато подробно ни инструктира как да използваме капани за плъхове, за да уловим гълъби (които да изядем). Тя е невероятно самоуверена и повечето от съветите й са доста либералистични. Лекарството й срещу депресия? “Тичай, докато очите ти не изскочат.” Против газове? Домашно приготвена ракия. Против менструални проблеми? Пак домашно приготвена ракия!

Добри съвети.

Единствената глава, която ми дойде малко в повече, е тази, в която Доли обяснява как да се справим със закона. В нея тя предлага да посетим къщата на противника си през нощта, „за да го уведомим, че има враг, който не възнамерява да играе по правилата му”. След това деликатно предлага да хвърлим тухла през прозореца му или да убием кучето му, но само ако е зло. („Не е грях да убиеш зло същество.”) Както се очакваше, в новото издание, излязло този месец в Щатите от Tin House Books, Доли добавя извинение за тази глава. Но книгата все пак си остава същата.

Доли Фрийд (което между другото е псевдоним, ако още не сте се досетили) е очарователна дама. Трябва да прочетете тази книга, а също и да гледате краткия документален филм за нея, заснет след първото издание на Possum Living (можете да го намерите в YouTube). Ако след това не изпитате поне малко желание да спрете с бесния кариеризъм, значи сте един голям, гаден кариерист, на когото просто му харесва да се съревновава. Или нещо от сорта. Сещате се какво имам предвид.

А, да, и когато на Доли й писва от нейния свободен живот, се захваща с учене и става космически инженер в НАСА.

Vice: Първо, искам да ти споделя, че тази книга много ми харесва.
Доли: О! Благодаря.

Като момиче, израснало в града, малко ти завиждам, защото и представа си нямам как да живея, като си приготвям всичко сама. Струва ми се страшничко. Затова истински ти се възхищавам. Кажи кое те вдъхнови да напишеш Possum Living?
Ами причините бяха няколко. Спрях да ходя на училище, когато бях на 12. И постоянно имах едно нервно усещане, че трябва да продължа да развивам интелектуалните си способности. Освен това през зимата беше ужасно скучно. Нямахме кола, нито телефон. Нямаше какво да се прави, когато навън свиеше студ, така че тази книга беше един много подходящ проект за зимата.

Ако нямаш нищо против, че те питам, как така един доказан писател и космически инженер от НАСА като теб е отпаднал от училище в седми клас?
Обичам да съм навън, сред природата. Даже в момента, докато си говорим с теб, се разхождам из задния си двор. Когато съм вътре, се чувствам затворена, не толкова жизнена, и понякога даже разстроена. Веднага щом изляза навън, се отпускам. Освен това определено се различавах от другите деца. Израснах без телевизор. Ядях броненосци. Бях много чувствителна и постоянно ме дразнеха. Аз съм емоционален човек и затова много се напрягах от училището. Определено не беше правилната среда за мен – да седя превита над някакво малко чинче по цял ден, с всички тези досадни хора около себе си.

И родителите ти нямаха нищо против, че не ходиш на училище?
Чашата преля, когато трябваше да попълним някаква анкета за доходите и образованието на родителите ни. Баща ми отказа да я попълни. Класният реши да си го изкара на мен и ми отрови живота. Всеки ден се връщах от училище разплакана. Баща ми се обади на класния и му каза: „Виж какво, трябва да престанеш.” Учителят му отговори: „На мен ми трябва тази анкета.” Баща ми продължи: „Е, аз няма да я попълня.” Учителят: „И защо не? Аз я попълних.” Баща ми: „Това, че ти си идиот, не значи, че и аз трябва да бъда такъв.”

По това време родителите ми държаха магазин за свещи. Майка ми стоеше в него през по-голямата част от деня. Тя е доста по-конвенционална от баща ми. Ето какво се случи: баща ми ме попита дали искам да спра да ходя на училище. Разбира се, нямаше нищо, което да желая по-силно. Така че той отиде при директора и му каза, че ще се местим в Калифорния и че ще изпрати някого да вземе документите ми, когато пристигнем там. Обиколихме да се сбогуваме с всички учители. И оттогава просто започнах да си седя вкъщи. Стоях вътре през деня и излизах само вечер, когато имаше и други деца, а майка ми така и не заподозря нищо седмици наред.

Еха. Доста си била потайна.
Разбира се, нямах намерение да й казвам, защото по никакъв начин не ми се връщаше в училище. Така че просто си седях вътре и четях ли, четях. В крайна сметка един съсед ме разкри и ме издаде на майка ми. Но така или иначе вече беше малко късничко.

Баща ти явно е бил костелив орех. Чудя се, тъй като тонът, с който е написана книгата, е невероятно самоуверен за едно 18-годишно момиче, мислиш ли, че си наследила това от него?
Да, така е. Баща ми е може би най-умният човек, когото познавам. Той винаги се е стремял към независимост. След като се оженили с майка ми, работел на нормална работа от 9 до 5 и мразел ежедневието си, точно по същите причини, поради които аз мразех училището – това да стоиш затворен в една сграда по цял ден, правейки все едно и също. И когато майка ми отвори магазина за свещи, той напусна работа, за да й помага. След това се разведоха. Майка ми замина с брат ми, а аз останах при баща ми.

Живеехме в една порутена къща, която купихме с ипотека. Вече от доста време отглеждахме плодове и зеленчуци, зайци и кокошки, така че следвахме логиката: „Добре, можем просто да продължим да го правим!”

Изглежда, си била доста зряла за тийнейджър. Повечето тийнейджъри искат само да тичат насам-натам с приятелите си, да пушат цигари и такива неща. Ти нямаше ли подобни желания?
Понеже толкова рано трябваше да заема зряла позиция, започнах да се бунтувам доста късно, на двайсет и няколко. И бунтарството ми се състоеше в това да стана по-нормална. С други думи, отидох в колеж, започнах работа, купих си кола. Трудно е да се бунтуваш, когато имаш вкъщи собствен алкохолен дестилатор! Трябва да се бунтуваш по обратния начин.

Значи си спряла с този тип живот на двайсет и няколко?
Да, ето какво се случи. След като книгата започна да се продава, първото нещо, което направихме, беше да си купим телефон, защото трябваше да можем да се свързваме с издателя и с пиара. Това беше голяма стъпка за нас. След това ми се прииска да имам кола. Но веднъж вземеш ли си кола, трябва да можеш да плащаш за нея. Така че си намерих работа като репортер в местния вестник. Едно от характерните неща на свободния живот е, че всъщност никак не е труден и веднъж овладееш ли го, няма какво повече да научиш за него. Така че явно бях готова да поема нови предизвикателства, да видя какво друго мога да правя и да се присъединя към един по-голям свят.

Как бе посрещната книгата?
Много положително. Единственото, от което хората бяха потресени, бе частта с яденето на кучета. Не че ги карах всеки ден да излизат по улиците и да търсят кучета, които да ядат, но ако така и така трябва да убиеш някое гадно зло куче, можеш просто да го изядеш. Това май е единственото, за което получих гневни писма. А, и някакви хлапета в нашия град се бяха досетили кои сме и дойдоха с колата си до къщата ни, крещейки: „Кучеядка! Кучеядка!”

---

COMMENTS