|
|
DOS & DON'TS
|
||||||
БОЙ И ЦЕНЗУРАИли защо двама украински журналисти избраха България за свое убежищеИНТЕРВЮ НИКОЛЕТА ПОПКОСТАДИНОВАСНИМКИ НАТАЛИЯ МАШАРОВА
Седяхме си един петък следобед и гледахме умно в мониторите, когато получихме проблясък – мейл от непозната украинка. Казваше, че много се кефи на Vice, засега ще поостане в България и иска да снима за нас. Беше изпратила портфолиото си. Което определено ни впечатли – и Дейвид Линч, и клошарите по улиците й се бяха получили доста добре. Решихме да се запознаем лично. Друг петък следобед дребничката Наталия Машарова влетя в редакцията ни с лаптопа и лилавата си коса. На въпроса как е попаднала в България и защо ще остане тук, смотолеви нещо, което само разпали любопитството ни. Спомена бой, бягство, десни радикали, цензура, култура и изкуство. Оказа се, че с приятеля й Анатоли Улянов са напуснали Украйна през април миналата година, защото не можели повече да търпят тормоза и цензурата на киевските власти и националисти. Той е заместник главен редактор на Шо, списание за култура, и е сочен за бляскавата млада звезда на украинската културна критика. Тя, по наша скромна преценка, е доста талантлив фотограф. От 2003 двамата имат интернет сайт, Проза. Описват го като онлайн списание за съвременно изкуство, култура и философия. Което обаче вбесявало местните консерванти и шовинисти. До степен три нападения над Анатоли, който се отървавал със средни телесни повреди. И така до затварянето на сайта Проза през октомври 2009. Друг петък следобед седнахме да пием чай с двойката журналисти. Поговорихме за цензурата в Украйна и Беларус, защо смятат Париж за бароков кроасан, какво точно им харесва в България, за Дракула, за ретроградните и постретроградните общества, защо според тях човекът на бъдещето е хермафродит и естествено за творческите им планове. Vice: Добре де, какво толкова имаше на сайта ви за култура, което разстрои киевските власти до степен да го затворят? Анатоли: Сайтът беше за съвременно изкуство и постмодерна философия. Например качвахме и коментирахме фото-графии на добре познати артисти, чиито албуми могат да бъдат намерени онлайн и по книжарниците. Давахме терен на умове като Тери Ричардсън, Камила Палия, Ницше и Дейвид Лашапел. Десните радикали, от организации като Свобода и Братство, пуританите и консерваторите решиха, че пропагандираме перверзията и богохулството. Моралната комисия също ни критикуваше. Както и кметът на Киев. През октомври 2009 затвориха Проза.
Чакай, чакай. Дай едно по едно. Разкажи за тази Морална комисия. От самата идея ми се повдига – Държавна експертна комисия за защита на обществения морал, нали така? Да. Паралелно със сайта започнахме да движим блог Moral Monitor, който следи, анализира и най-вече критикува действията на Моралната комисия. Тя съществува от 2004 и се манифeстира като комисия за защита на обществените традиции и морал. Но законът, според който действа, е толкова абстрактен, че всичко може да бъде обявено за неморално, за незаконно. Тя е отговорна за свалянето на книги от рафтовете на книжарниците, както и за свалянето от екран на филми като Bruno, Hostel I и II, и на тези за зомбита на Джордж А. Ромеро. Тоест не е чисто формален орган, за да се хранят там едни бюрократи? Определено не. Целта й е контрол на масите. Много е удобно на някои партии да използват “морала” като коз. Инструментът е манипулация. На доказателствата за цензура членовете на комисията отвръщат със: “Значи не искате децата ви да са защитени.” И става все по-силна. Повечето медии, интернет провайдери и издателства подписаха харта за сътрудничество с нея и щом Моралната комисия препоръча нещо, те го изпълняват. Страх и самоцензура – реално не са им нужни други инструменти. Освен Моралната комисия, сте критикували кмета на Киев Леонид Черновецкий. Защо? Той е привърженик на десните радикали и член на Посолство Божие. Това е вид секта, а на сайта й има снимки на кмета, който проповядва от сцена пред религиозната общност. Той е и съавтор на книгата Закони за защита на обществения морал. Именно негови протежета ни тормозеха всекидневно. Започна се със заплахи по телефона. По улиците ни следяха привърженици на организацията, плюеха ни в лицето, три пъти ме пребиваха. Ужас. Семействата ни бяха много притеснени и ни наеха бодигардове.
|
