ДИВИ ГЪСКИ
От Матиас Конър
Матиас Конър, писател, известен и с псевдонима Единака, живее в Лондон и раздава безплатно на хората списанията, които сам прави. Вече повече от 20 години. В момента единствено магазинът Ooga Booga в Лос Анджелис предлага за продажба броеве от изданието. Преди няколко години в новогодишната нощ осемнадесетгодишен младеж му казва, че една от неговите „книги” е единственото нещо в живота, което е чел два пъти. Като чува това, Матиас осъзнава цялата суета и измама на представите си какво е да си изкарваш хляба като писател. Той работи на половин ден в една книжарница, а когато не е там, разни хора му плащат да гледа децата им. Миналата година изпълнява свои творби на живо под съпровода на групата за експериментална музика Gang Gang Dance
. Издателската къща на Матиас се казва Poppy Books
на името на неговата кръщелница.
Вдъхновил се за този разказ от един от бащите, чиито деца гледа от: „Знаеш ли, Мат, тъпо е да правиш крос с махмурлук.”
Все едно беше вчера, когато отиваше в пъба, наоколо имаше само по-възрастни от него и въпреки това се чувстваше достатъчно зрял. Но днес беше точно обратното. От хора на неговата възраст се очакваше вече да имат деца – имаше пъбове, пълни с по-възрастни от него мъже, но когато отскачаше да изпие сам една малка бира, не изпитваше никакво желание да стане един от тези хора и да се превърне в редовен клиент. На първо място, все още беше ерген и перспективата да забие нещо в някой от тези пъбове, както всички знаят, е минимална. Беше обичал, надяваше се да му се случи отново, но дотогава... Беше оптимист. Но да си ерген на такава възраст си има и своите неприятни страни. Най-вече му бе омръзнало да ходи все в едни и същи барове. В какъвто и ред да влизаше във всеки един от тях, накрая всички се сливаха в едно. Ако беше женен, мислеше си той, това едва ли щеше да му се налага.
Тя го заговори на парти в един клуб, а той дори не танцуваше. „Заговори” не е точната дума, защото тя директно отиде при него със самоувереност, която му се стори много интересна. Нямаше как да не зяпа гърдите, набутани в лицето му. Атмосферата също помогна. Всъщност той изобщо не се съпротивляваше. Тя беше тази, която говореше. Думите й накъсваха музиката и накрая, докато я слушаше, двете станаха едно неразделно цяло. Тя каза, че от години го била забелязала и винаги я е привличал; че искала да я изчука и да получи оргазъм и музиката – какво пускал тоя диджей – вече започнала да става досадна.. Откритият й подход го възбуди. Тя твърдеше, че винаги го е харесвала, но той беше сигурен, че я вижда за първи път. Тя не беше точно неговият тип жена и като се замисли за миг, осъзна, че и той не беше от мъжете, които тя би харесала. Ето защо толкова го омая вниманието й. Има различни жени, но на тази възраст той вече знаеше, че тези, които биват привлечени от него, са един и същи тип. Тя беше по-скоро от момичетата, които си представяше с някой футболист (Б група) или дилър на наркотици. Някой с хубав мотор, а не борещ се с живота поет почти на 40, който ходи навсякъде и наскоро е минал от бира на водка, защото е видял в огледалото – гол – очертанията на бирено коремче. Няма нищо лошо, ако вече си женен, но за ерген, който си търси жена, това си е самоубийство. Ето защо беше започнал всяка сутрин да прави крос покрай канала. После обаче един приятел го беше предупредил, че е опасно да тича сутрин, след като е пил предишната вечер, защото шансовете да получи сърдечен удар са два пъти по-големи. Често му идваха мисли за самоубийство, но ги държеше на разстояние – решаваше да изчака какво ще му се случи на следващия ден. И нямаше никакво желание да умира, докато прави крос по протежение на канала. Ако този негов приятел не му беше казал, че е опасно да спортува с махмурлук, можеше и да продължи. Клин клин избива и лицето му, зачервено и изкривено от физическото напрежение, ясно говореше както за предишната нощ, така и за усилието, което щеше да му струва всяка следваща стъпка. Напълно скапан, след 40 минути той вярваше, че именно това доказва ефективността на заниманието. Сега, след като вече знаеше, че да тича с махмурлук е опасно за живота, щеше да си е направо самоубийство да продължи. Заради самата му репутация на поет никога не би си представил, че се самоубива с джогинг. Освен това никой освен него нямаше да знае, че става въпрос за самоубийство. Щяха да казват: „Каква ужасна злополука.” Или пък: „Как може да не знае, че не трябва да се напрягаш и потиш, за да изкараш махмурлука на сутринта?” „Само че не е злополука! Толкова ли тъп изглеждам, че да не знам, че да тичаш с махмурлук е опасно за живота?” Ако трябваше да свърши със себе си по този начин, трябваше да остави бележка, че е самоубийство, а не злополука. Все пак, ако трябваше да се самоубие, също като почти всички свои любими писатели, музиканти и художници, щеше да избере начин, който да покаже, че осъзнава сериозността на деянието си. Не че начинът трябваше да бъде особено красив, но пък не трябваше и да е комичен или досаден. Смъртта е сериозно нещо. Вече беше на 37 и нямаше как да умре млад, както си беше мечтал. Също така бъдещето беше пред него, така че можеше да отложи подобни размишления за някой друг ден. И тъй като често се опитваше да убие времето до края на деня с пиене, често му се случваше да се събуди с махмурлук. Освен това изобщо не беше сигурен дали джогингът се отразяваше на формата на корема му. Същата тази вечер, преди да излезе, го беше изследвал пред огледалото във всички възможни пози – дори коленичил и подпрял се на ръце, за да усети как го притиска към пода. Като осъзна абсурдността на позата и самото занимание, реши да направи няколко лицеви опори, като че именно това беше имал предвид. После обаче, след още няколко спускания и надигания, ръцете му не издържаха и той се озова легнал по корем извън обсега на огледалото. Лицевите опори са по-добро решение от джогинга, ако иска човек да се отърве от корема. Като тичаш, изкарваш мазнините под формата на пот. Не е ли по-лесно да ги превърнеш в мускули за много по-кратко време? Разликата е като между готвенето на бавен огън и случаите, в които просто мяташ нещо в тигана. Сега, след като се беше отказал от джогинга, беше доволен, че няма пак да му се налага да среща гъските. Беше решил да тича по канала, защото сутрин там нямаше хора, излезли на разходка. За разлика от парка наблизо, където беше пълно с гадни маниаци на здравословния начин на живот. Все пак не беше предвидил присъствието на дивите гъски около канала. Те не бяха свикнали да виждат хора, освен такива, решили на всяка цена да се уредят с евтина вечеря. За разлика от гъските, които живеят покрай каналите в хубавите квартали, обитавани от представителите на средната класа, тези тук бяха придобили навиците на своите жестоки съседи. Нямаше проблем, когато бяха във водата. Дори не се обръщаха след него, докато тичаше покрай тях. Но когато бяха на пътеката пред него, колкото и тихо и бавно да се опитваше да мине на пръсти покрай тях, обръщаха глави, отваряха човки и съскаха към него. Беше опитвал да им говори като на непознато куче или котка, за които не знаеш как ще реагират на присъствието ти, но ефектът беше равен на нула. Така че отстъпваше назад, като че бяха насочили пистолет към главата му. Те спираха да съскат едва когато доста се отдалечеше. След това, победен, той се обръщаше и пробягваше краткото разстояние до дома обратно. Още тогава беше започнал да се замисля за ефекта от джогинга. След като се беше появила първопричина, лесно се намериха и други аргументи в нейна подкрепа. От шест седмици не беше стъпвал около канала.
Тя беше излязла на женско парти с приятелки, едната от които щеше да се жени на следващия ден, но, изглежда, всички бяха отишли в следващия клуб без нея. Не искаше ли да ги последва? Тя отговори: „Харесвам ги, но ей, да го духат, какво искаш да правим сега?” Нищо общо с поведението на жените, от които обикновено се очаква да забавляват поет, наскоро стигнал до извода, след надменността в началото на 20-те и 30-те, че да се опитваш да разбереш писането на поезия е също толкова трудно, колкото и да разгадаеш следите, оставени от вятъра върху пясък. Тоест това са опити, обречени на провал. Знаеше го, но не спираше да пише. Не разбираше и другите, които също го знаеха, но въпреки това го харесваха. Беше си почти липса на вкус, но все пак единствените жени, които искаха да го опознаят отблизо, бяха разни търсещи признание поетеси, художнички и авторки на текстове за песни, които се прехранваха, като работеха на смени по пъбове и кафенета. Перспективата да свие гнездо с някоя такава го потискаше също толкова, колкото и да остане сам. Вероятно именно по тази причина все още обикаляше по баровете в центъра и винаги хвърляше по едно око към вратата, за да види кой е следващият, който влиза. Ако искаше да говори за мъртви поети и концептуални албуми, можеше да го прави с някой от своите приятели, без да му се налага да се жени за тях. Беше му писнало да спи с жени, които по-скоро ставаха за приятели, пък и след като спеше с повечето от тях, и приятели нямаше как да са. Но за такова момиче, мислеше си той след четири шота, изпити на бара, бих се оженил. Обича да пие, облича се така, че би провокирала всеки един от моите чувствителни приятели поети, и накрая („Нека отидем у вас, тук е много силна музиката.”) – изобщо не се церемони. В таксито тя се умълча. Той я гледаше втренчено и му се стори позната, но не можеше да се сети откъде. В клуба го беше завела на дансинга и го целуваше с цялата си страст. След това отидоха в бара зад ъгъла, прегърнати, да се крепят един друг. Тя попита, беше започнала да замазва думите, дали има още пиене вкъщи. Малко водка щяла да я разсъни. Той се наведе към нея. Ръцете му се движеха по тялото й. И прошепна какво точно ще й направи. Тя се обърна и започна да го целува, събудена от думите му, въпреки че едва ли беше разбрала смисъла им. Когато пристигнаха в апартамента, той я остави да седне на дивана. Тя изрита обувките на висок ток встрани и заяви: „Гадост – никога не нося обувки с ток.” Той наля питиетата в кухнята и когато се върна обратно в стаята, тя вече сваляше русата си перука. „Толкова е изморително да носиш модерна рокля”, отбеляза тя, докато ставаше, за да се огледа в огледалото. Той знаеше, че косата й е специално направена по случай излизането с бъдещата младоженка, но изобщо не бе очаквал да е толкова различна. Беше къса и кафява, почти бежова. Гледаше я как сяда на дивана и пак се сети, че я познава от някъде. Тя забеляза особения му поглед и го попита дали иска пак да сложи косата. Щеше да бъде глупаво да каже „да” след като вече беше ясно, че е перука. „Нямам нищо против – каза тя и се почеса по главата. – Честно, ако ме предпочиташ руса, мога да бъда руса за теб.” Тя се шегуваше, но той не се засмя. Гледаше я втренчено и бавно започна да осъзнава къде я беше виждал. Преди години, още като студент, работеше в едно кафене и тя идваше от време на време с приятелки. Бяха няколко години по-малки от него, защото още носеха училищни униформи, а той вече беше втора или трета година студент по английска литература. Той си спомни, че харесваше една от нейните приятелки, но така и нищо не беше станало. От време на време, само за миг, се сещаше за нея и се чудеше какво ли се е случило с онова красиво момиче. А тази, която седеше до него сега, беше едната от двете приятелки, с които тя идваше. Постепенно започна да си спомня, че я беше виждал тук-там, но без приятелката така и не беше направил връзката. Нощното небе зад тях започна да отстъпва място на светлината. „Мисля, че те помня”, каза той. Беше си спомнил кафенето, приятелката, както едната, така и другата, по-обикновената, но може пък и да не е толкова обикновена, разсъждаваше той. Тогава беше така запленен от приятелката, че до този момент изобщо не беше забелязвал момичето, което седеше до него. „Така ли?”, попита тя и леко се оживи. „Разбира се, ти идваше с приятелки в кафенето, където работех преди години – отговори той, като се опитваше да звучи непринудено. – Какво стана с твоята приятелка?” „С коя от двете – попита тя. – С Бенки ли? Онази, която се обличаше малко курвенски?” „Не си спомням” – отговори той умишлено. „Взе я войниче от армията и живее в една военна база с шест ревящи деца.” „Шест?”, попита той. „Католичка”, изсумтя тя. „И аз бях в католическо училище в Стокпорт. Идвах в Манчестър всяка сряда, когато следобедите ни бяха свободни. Също като теб обичах да се мотая на закрития базар. Приятелките ми не харесваха кафенето ти, но аз все ги карах да идваме, защото харесвах теб. После няколко години не те виждах. Живях известно време в Лондон.” Тя снижи глас. Сигурно я бил виждал от време на време, но не й бил обръщал внимание. В клуба той я бе помислил за нахакана млада жена с изрусена коса и подходящо червило, която работи на някой от щандовете с гримове в един от онези големи търговски центрове, където хора като него не се чувстваха на място. Сега седеше до него в сумрака на апартамента му. Тя стана, за да разгледа рафтовете с книги, и той осъзна, че ако работеше в магазин за дрехи, то те най-вероятно щяха да са втора ръка, онези, в които се отбиваше от време на време. Най-вероятно я беше виждал именно там. Тя се беше превърнала от жена, която би приела със смях поета, в жена, на която би се харесало да бъде с такъв. Възбудата, която беше изпитал в началото, се беше изпарила. Той беше приземен и унило гледаше в пода. Тя му разказваше идеята, която имала за късометражен филм. Той сипа и на двамата още водка с надеждата, че алкохолът ще го направи малко по-страстен в тази ситуация. Вече й беше късно да се прибере. После щяха да спят заедно и през времето, което щеше да прекара с нея, щеше да даде най-доброто от себе си, за да си представи, че е в леглото с една от онези жени, които никога не биха си легнали с него.
