Списанието

Tweet

СПИСЪК ЗА ЧЕТЕНЕ

ОТ МИРАНДА ДЖУЛАЙ

Чета кутията на млякото, докато пия портокалов сок от бутилка и държа вратата на хладилника отворена с тялото си. В този момент по-подходящо би било да чета за портокали или слънце, или дори за лимони. Не за мляко.

Чета списъка със задачи за днес. На първо място: „Разпечатай текста.” На последно: „Кучешки неща.” Тоест купи топка и храна за кучето. Нещо, което няма да свърша.

Бавно чета първите 30 страници от сценарий, кръстен The Future, като спирам през няколко минути, за да добавям неща в The Future: въпроси и отговори от режисьорска гледна точка. Първо в списъка е: “Погледнете снимките на котки.” Препрочетох последната страница от In the Aeroplane Over the Sea на Ким Купър. Това е книга за създаването на албума Neutral Milk Hotel, която е със същото заглавие. Има дълъг, вдъхновяващ цитат на последната страница, който завършва по следния начин: „И точно от това се нуждаем: Ние отчая-но се нуждаем от вас.”

Чета името върху кутията, която достави пощальонът: Майк Милс.

Пощальонът трепери и се поти, и използва „По дяволите!” на глас, защото го е страх от кучето (което е много сладко). Вчера го обсъждахме това. Страхът му е една от забележителностите на деня ми. Неконтролируем е. И не е нещо, което виждаш всеки ден. Аз също имам страх от кучета, затова го разбирам.

Чета около 50 мейла на ден и повечето от тях са от едни и същи хора. Най-редовен е асистент Алф Секъмб. Заглавие на едно от писмата му е: „Аз съм автентичен представител на предприятието, което представям на страницата си.” Този мейл съдържа кореспонденцията му с Facebook.

Също така прегледах писмата, които аз бях писала. Последното изречение към Бриджит Сайър: „Надявам се, че всичко е наред при теб. Аз или съм напълно парализирана и не знам какво да правя, или просто съм заета.
Целувки.
М.Д.”

Докато обядвах, прочетох от 164-а до 170-а страница от Varieties of Disturbance на Лидия Дейвис. Последните изречения бяха: „Как можа да причиниш това на майка си? Не те ли е срам?”

Прочетох текст от Кити: „Как е?”

Докато чаках на червен светофар, прочетох в програмата на Vista Theater заглавието Men Who Stare at Goats и имената на всички мъже във филма. Минават ми различни мисли за актьорите, които варират от леко до много критични. И мисля за мъж, на когото се възхищавам.

Чета думите „Малкия Джо” на една подложка в къщата на Кити. Чета думите „Телма и Луиз” на видеокасета, а филмът върви като фон, докато си говорим. Прекъсваме разговора си, за да гледаме частта, където се хвърлят от скалата. „Мисля, че ще се разплача”, казва Кити. Но секунда по-късно добавя: „Не, все пак няма да плача.”

Чета заглавието на книгата на Джеръми Делър Marlon Brando, Pocahontas, and Me, както и няколко страници от нея. Хвърлям бърз поглед на текстовете под снимките. “Сашийн Литълфедър отказва наградата на Академията от името на Марлон Брандо, 27 март 1973.” Кратки размисли относно кого бих пратила да откаже награда вместо мен. Чета заглавията на песните на Antony and the Johnsons, докато слушам Antony and the Johnsons и хвърлям топка на кучето на двора. А то ми я носи. И аз пак я хвърлям. “For Today I Am a Boy”, “Man Is the Baby”. Докато стигна до “Bird Gehrl”, кучето вече е с изплезен език и й му казвам: „Играта свърши! Браво!” Влизаме вътре.

Чета един мейл от Джеси Пиърсън, редактор на Vice. Свършва със „Също така съм огорчен, че въобще няма да се включиш във фикшън броя. Може би дори със списък с литература или нещо такова?
Целувки.
Д.П.”

Мъча се да разчета почерка на Марк Бортуик, но се отказвам и решавам да оценя текста му на визуално ниво, което не е трудно.

Като досадно дете чета всички табели, които виждам, докато караме през нощен Ел Ей. Опитвам се да не ги произнасям на глас, но леко прошепвам: „Воайор.” Майк казва: „Какво?” „Воайор”, отвръщам и посочвам табелата на една сграда. Спираме на червен светофар. Планирам да почета преди лягане, но лампата е в другата стая и съм прекалено уморена да я донеса. Лежа на рамото на Майк и се опитвам да чета книгата, която той чете. Поеми на Рилке.

Ридание

Всичко е далеч
и е минало.
Мисля, че звездата над мен
е мъртва от милиони години.
Мисля, че имаше сълзи.
В колата чух „премини”
И нещо ужасно бе казано.

Това не е краят на поемата, но Майк чете по-бързо от мен и обръща страницата.

COMMENTS