Списанието

Tweet

СЛУЧКИ ОТ ДЕТСТВОТО МИ, КОИТО НЯКОЙ ДЕН ЩЕ ОПИША

От Реймънд Федерман

Реймънд Федерман почина наскоро на 81 години. Роден е във Франция, но емигрира в САЩ през 1947, пет години след като родителите му и двете му сестри са заловени в апартамента им в Париж и убити в Аушвиц. Единствено той успява да се спаси и в голяма част от творчеството си разказва тази история, най-вече в новелата The Voice in the Closet. В трийсетина свои творби, които сам описва като “нещо повече от художествена литература”, “изплагиатствани пиеси” и “смешна литература”, Федерман рисува един мит за себе си, изграден върху историята на своя живот и събитията в него. Събития, които той постоянно променя и интерпретира по различен начин, като изследва способността на езика да пресъздава преживяванията и едновремено с това разказва своите истории с нови и още по-оригинални средства. Романът му Double or Nothing получава наградата за новаторска художествена литература Frances Steloff през 1971, а Smiles on Washington Square е удостоен с American Book Award през 1985. И това са само две от многобройните награди, които книгите му печелят в Германия, Франция и къде ли не.


1. Как чичо ми Леон посади дърво в двора.

2. Спестовната книжка, която намерих в кутията в дрешника, и как успях да си взема парите обратно, когато се върнах във Франция за първи път след десетгодишен престой в Америка.

3. Веднъж откраднах пръстен в универсалния магазин.

4. След училище с момчетата от квартала играехме футбол на улицата. Само че не с топка, а с малка дървена палета, която късаше обувките ни. Това от своя страна жестоко ядосваше майка ми, защото не можеше да си позволи да ми купува нови. Всъщност като стана дума за обувки, помня, че все трябваше да чакам на братовчед ми Саломон да му умалеят неговите, за да ми ги даде леля Мари за доизносване. Но докато стигнеха до мен, вече не ми ставаха – въпреки че бях по-малък от Саломон, краката ми бяха по-големи от неговите. Май това е всичко, което исках да споделя по темата.

5. Колко злобен беше един от учителите ни и как ни замеряше с металната си линия, като говорехме в час. И когато се върна от войната, се оказа, че е загубил единия си крак и някак си не беше вече толкова злобен. Смеехме му се, като го гледахме да ходи с единия си крак и патериците. Викахме му Сакатия.
6. Един ден отидох при братовчед ми Саломон да го помоля за помощ с домашното по алгебра, а той се опита да ме накара да му духам.

7. Със сестра ми си играехме на чичо доктор и веднъж майка ми без малко да ни хване. Това беше същият ден, в който започна войната.

8. Веднъж, докато си играехме на улицата пред къщи, братовчед ми Саломон ме завърза с въже и ме хвърли в една яма, изкопана от някакви работници. Запуши ми устата с кърпа, за да не викам. Не можех да се развържа или да отговоря на майка ми, която крещеше от прозореца на апартамента ни да се прибера, защото се било стъмнило.

9. Преселението в началото на войната и как всички напускаха Париж заради наближаващите немски войници. И как родителите ми и сестрите ми вървяха, влачейки куфари по пътищата на Нормандия заедно с хиляди други хора. Виждахме френските войници в отстъпление, а също и мъртви хора след обстрелите с картечници на вражеските самолети.

10. Скитахме се дни наред по пътищата на Нормандия и когато пристигнахме в Аржантан, немците вече бяха там. Бях впечатлен от униформите им, особено от тези на офицерите.
11. Къщата в Аржантан, в която немците ни вкараха и в която прекарахме почти година. Майка ми кърпеше униформите на немските войници, переше ги, гладеше им ризите, а баща ми им намираше разни неща на черно. Те пък ни носеха храна и вечер идваха да си говорят за политика с баща ми. Преди да си тръгнат късно вечер, вдигаха лявата си ръка в юмрук и заедно с баща ми пееха Интернационала и даже аз им пригласях с тих гласец. Немските войници, които идваха в къщата ни, бяха комунисти, като баща ми. Той ми обясни, че армията е най-доброто място, където немските комунисти могат да се покрият.

12. Колко трудно е, когато разказваш истории, да ги докараш правдоподобни.

13. Гимназията в Аржантан, където получих certificat d’études. Тогава момчетата се целеха с кестените, паднали от дърветата около училищното игрище. Аз също се целех с кестени.

14. По време на ужасно студената зима, която прекарахме в Аржантан, един ден немските войници, които идваха да си говорят за политика с баща ми, разтовариха цял камион въглища пред къщата ни. Съседите казаха, че сме сътрудници на хитлеристите.
15. Децата в Аржантан си играеха на големия площад пред църквата, където немците бяха струпали противогази, пушки и каски, изоставени от отстъпващата френска армия.

16. Когато войната започна, всички хора в градовете трябваше да носят противогаз навсякъде със себе си. Дори и децата.

17. Нощта, в която фабриката за кожи пред къщата ни се запали и всички хора, живещи на улицата, трябваше да бъдат евакуирани. Пожарникарите се бореха с пламъците. А на мен ми се искаше нашата сграда също да изгори, за да се махнем от този квартал.

18. След като изпепелената фабрика бе напълно разрушена, от апартамента ни на третия етаж се откри гледка към целия град.

19. Опустелият район между Порт д’ Орлеан и Монруж, наречен Зоната. Арабите от колониите (викахме им Сидите) спяха в тази ничия земя в кашони или завити във вестници. А хората, които трябваше да прекосят Зоната, за да се приберат, ги беше страх от тях.

20. Как мастурбирах в леглото си или в оранжерията в двора. Веднъж майка ми ме хвана и ми каза, че ако продължа да го правя, ще ослепея.

21. В началото на войната, преди немците да пристигнат в Париж, по време на бомбената тревога баща ми и аз стояхме на отворения прозорец в апартамента и гледахме как немските самолети бомбардират завода на Renault в Малакоф. Приличаше на фойерверките за 14 юли. Майка ми, като слизаше в бомбоубежището заедно със сестрите ми и другите съседи, викна на баща ми да слиза, но той отказа. И аз бях горд, че седях до него по време на цялата тревога.

22. Всяка неделя заедно с майка ми и сестрите ми ходехме от Монруж чак до улица Vercingétorix в 14-и район, за да обядваме при баба ми с лелите, чичовците и братовчедите. Със сестрите ми все се оплаквахме, че е много далече и че трябва да вземем метрото или автобуса, защото ни болят краката, а майка ми ни отговаряше, че не можем да си позволим да се качим на нито едно от двете. Баща ми пък никога не идваше с нас, защото всички от семейството на майка ми го мразеха.

23. Докато се връщахме вкъщи в Монруж след гостито у баба, винаги гледахме да се приберем по светло, защото ни беше страх от Сидите в Зоната.

24. Когато вече бях достатъчно голям да се возя сам в метрото, за да гостувам на лелите ми по бащина линия и да си играя с техните деца, които живееха в еврейския квартал Le Marais, минавах по по-дългия път през улица Saint-Denis, за да позяпам проститутките, които стояха там.

25. Все си мечтаех да стана голям приключенец. Пътешественик. Или поне да се промъкна тайно на пиратски кораб. Мечтаех също да мога да летя.

26. Веднъж майка ми ми купи еклер с шоколад за рождения ден.

27. Обичах да ходя с майка ми да пазаруваме хранителни продукти.

28. Човекът, който доставяше въглищата за нашия блок, ги изсипваше от камиона си направо на улицата и чичо ми Леон ме караше да ги мъкна в мазето с една голяма кофа.

29. Промъквах се в киното в Монруж, на площад République, за да гледам филми с Чарли Чаплин.

30. Ивет, красивата съседка на етажа ни, един ден, когато бях едва на осем, ме покани у тях да ми покаже какво да правя, за да ми стане хубаво.

31. Да кажа за откраднатата лъжица.

32. Баща ми ме водеше с него на площад Bastille на демонстрации на комунистите срещу правителството и всички пеехме Интернационала. Един ден полицията ни разпръсна, налагайки ни с палки, а баща ми го удариха по главата. Попиваше кръвта си с моята кърпичка. Майка ми изпищя, когато видя кръвта по кърпичката ми, и заяви на баща ми, че повече няма да ме води с него и че сигурно е искал да ме убие. А аз наистина обичах тези демонстрации.

33. Един ден баща ми стегна малкия си полски куфар и каза, че отива в Испания да се бие с републиканците срещу Франко. Когато майка ми се разплака и развика, той викна по-силно от нея. А ние, децата, толкова се изплашихме от крясъците им, че всички се скрихме в кухнята. Когато леля Мари чу караницата, дойде в апартамента ни да види какво става. И след като майка ми хлипайки й обясни, че баща ми иска да ходи в Испания да се бие срещу Франко, леля Мари се разкрещя на баща ми, че е ужасен гадняр, че няма право да оставя жена си и децата си, че е тъп комунист и че ще умре от туберкулозата си, преди да стигне до Испания. Той запрати малкия си полски куфар в стената и излезе от апартамента. Трясна вратата и прокле леля Мари. Дори го чухме да се кара с чичо Леон по стълбите. След три дни баща ми в крайна сметка се прибра вкъщи и никой повече не обели дума за тази случка.


Откъси от Shhh: A Story of Childhood, предстоящо издание в Щатите на Starcherone Books.

COMMENTS