Списанието

Tweet

НЕ, ПРИЯТЕЛ

От Сам Макфийтърс

Сам Макфийтърс е писател на свободна практика, който живее в Помона, Калифорния. Той е бивш вокал на групите Born Against и Wrangler Brutes, един от основателите на групата Men’s Recovery Project и собственик на звукозаписната компания Vermiform Records. Освен във Vice Макфийтърс има публикации в Chicago Reader, OC Weekly, Stranger и Village Voice. Той сподели с нас, че разказът му е вдъхновен от: а) телевизионното шоу Dog the Bounty Hunter Hunt и залавянето на наследника на козметичната фирма Max Factor, Андрю Лъстер, показано в една от сериите; и б) работата за един ден, която получил – помагал за изпълнението на съдебно решение за връщане на надвзетите от компания за продажба на коли такси.


В единадесетгодишната си практика като ловец на глави Кийт така и не се научи да отваря ключалки. Беше минал с шут през полагащото му се количество врати – по-тънките, тези на дрешници и бани, зад които като болни домашни любимци се свиваха хората, преследвани от него. Сега, след като стигна до края на пустия карибски черен път – просека между шубраците, точно толкова широк, колкото да мине неговият седан, Кийт се озова на сенчесто, разчистено от дървета и храсталаци място. Видя самотната вила в колониален стил. Сети се, че едва ли е от къщите, които остават незаключени. Под широката стряха на една от верандите беше паркиран светлокафяв Мерцедес. Кийт запречи единствения изход с колата си.

Костта в носа му прищрака, подушила приближаването на дъжда и съпътстващото го главоболие от синузита – идваше буря. Докато се промъкваше към входната врата, той несъзнателно се върна към разправията с жена си Джени – часове по-късно, докато пресичаше терминала на летището. „Нямаш развитие в кариерата”, беше странното обвинение, което тя успя да изстреля за времето, което му трябваше, за да й затвори. Той още не беше тръгнал от Маями, но тя беше успяла да му се обади на сателитния телефон, не на мобилния, и го унижаваше на публично място за долар и петдесет и девет на минута.

Кариерата му го беше запращала в някои от най-гадните места, които Америка можеше да предложи. Например стълбища на жилищни блокове, задръстени от използвани памперси и мокри от влагата боклуци – перфектното място за склад на начупени стъкла и наркомански игли. В момента, в който влезе през входната врата на вилата, Кийт усети, че току-що беше отбелязал напредък в кариерата. Виненочервен тесен турски килим лежеше върху масивния паркет от череша. До вратата, върху масичката с форма на полумесец, светеше настолна месингова лампа – все едно в дома го очакваха. Той погледна отдолу и видя последния брой на списание „Водолазен свят”. Стикер с адреса на получателя закриваше част от снимката на безименен сапфиреносин плаж. Големите колкото главата на карфица точки от буквите, отпечатани на матричен принтер, потвърдиха измисленото име, открито от него по време на проуч- ването: СТИВЪН СТИЙЛ. С три големи безшумни крачки изкачи витото стълбище, покрито с дебел килим, спря пред затворената врата и чу говорене или пък пеене, идващо от стаята зад нея. Затвори очи, за да се наслади за момент на секундната пауза, която обикновено предшества настъпването на хаоса.

После нахълта в стаята с трясък и изкрещя:

– Хей! Хей! Хей! Ръцете на главата!

Прецени, че това е дневната и замръзналият в центъра индиец на средна възраст, застанал в профил – въоръжен с коктейл в ръка – е неговият човек.

– Ръцете на главата! Веднага! Веднага! Изпълнявай!

Индиецът се усмихна, докато вдигаше ръце, като все още държеше високата тясна чаша. Само каза:

– По дяволите.

Кийт сграбчи свободната ръка и я изви зад гърба на мъжа. Усети познатата отпуснатост и липса на съпротива. При някои импулсът за борба беше потиснат от шока. В други случаи просто оставаше приспан за няколко часа или минути.

Бипин Нуара?

Стивън Стийл.

Бипин Нуара от Лонг Бийч, Калифорния – продължи той тържествуващо. – Смятай се за арестуван.

Той освободи мъжа от чашата, свали ръката му долу, блъсна го с лице към стената и извади с два пръста чифт масивни белезници. Сложи ги на двете услужливо предложени пухкави китки. Бипин обърна глава, опитваше се да мисли, но беше пиян.

– Внимавай с гривната, моля. Пише ми кръвната група – алкохолният кисел дъх предизвика спазъм в стомаха на Кийт.

– Ще претърся джобовете ти. В тях има ли нещо, за което трябва да знам?

– Спортно сако – измърмори Бипин Нуара.

– Някакви игли?

– Просто спортно сако. Не. Няма игли.

Джобовете бяха чисти – никакви мъхнати топчета и трохи. Кийт обърна поредната жертва и постави ръце на двете му рамене като баща, който преценява бъдещия си зет.

– Какво искаш да вземем? Четка за зъби?

– Не, няма да ни трябва.

Над рамото на мъжа, през прозореца в далечния край на стаята, Кийт зърна за миг приказен пуст плаж. Най-вероятно точно този от снимката. Покрит с кораловобял пясък, който бе видял на корицата на списанието долу. Половината небе беше пурпурно и изглеждаше напрегнато. Той поведе заловения индиец надолу по стълбището, минаха през ветровитото площадче с островче в средата и докато го слагаше да седне отзад на седалката в полицейския седан, натисна главата му надолу. Кийт предварително се беше договорил да наеме колата от двама полицаи в Антигуа. Те, изглежда, се забавляваха с него, все едно беше част от тяхна обща шега. Колата струваше 625 долара на ден, по-малко от сумата, която плащаше за същото в Мексико. Кийт седна на шофьорската седалка, доволен от преградата, която го разделяше от задържания. Той зави внимателно по покрития с чакъл полукръг на алеята точно когато първите тежки дъждовни капки започнаха да падат от огромните листа на дърветата и да удрят предното стъкло на колата.

От седалката отзад Бипин каза:

– Приличаш на Дон Аймъс. Казвали ли са ти, че... приличаш на... Дон Аймъс?

Дъждът се усили – изливаше се през покривалото от листа в джунглата.

– Между другото, добре дошъл в Антигуа. Направих всичко възможно да избера държава, която започва с буквата „А”, така че да не ти се налага много да търсиш, преди да ме откриеш. Нали?

Колата тръгна надолу по черен път, който изведнъж започна да става все по-тесен. В отговор дъждът забрули още по-силно.

– Да видим... имаме Афганистан, Алжир, Ангола...

– Нуара, има две неща, които не понасям – лошия дъх и хората, които много говорят. Сещаш ли се как бихме могли да решим и двата проблема?

– Излизаш с шут от колата и хукваш далеч оттук.

Пътят беше прекалено тесен, за да може Кийт да слезе от колата и да пребие пленника си. Стисна зъби – предстоеше им дълго пътуване.

– Но това едва ли ще помогне – Бипин продължи с тъжен глас. – Така и така щеше да ме хванеш. Знаех си, че ще ме намериш. В момента, в който прочетох в интернет заканата ти, че ще ме заловиш, си помислих – той въздъхна: – Този ще ме хване.

Кийт погледна в огледалото за обратно виждане и нищо не каза.

Бипин попита:

– Какви са ти плановете за нас двамата?

– Отиваме в Сейнт Джон. Взимаме такси до летището. Хващаме полета до Сан Хуан. После късния полет до Лос Анжелис. Там те предавам на Върховния съд. Осребрявам моите 10% от застраховката и заживявам добре, докато ти лежиш от 15 до 25 години в затвора.

– Ужас! Доста работа. Все пак нито съм изнасилил, нито съм убил някого.

– Но си откраднал много пари.

– Е, на практика... технически погледнато... други едни хора ги откраднаха. Всъщност, добре... да, аз наистина откраднах пари от „Внос на луксозни автомобили Лаферти” в Серитос. Но преди това те бяха откраднали тези пари от своите клиенти. Те са хората, които участваха в изнасилването. В момента, в който видиш баняновото дърво (б. пр. – бенгалски фикус, Ficus bengalensis), си минал почти половината от пътя.

Главоболието вече се бе настанило зад очните ябълки на Кийт. След адреналина беше дошла и болката.

– Как беше в Бая? – попита Бипин.

---

COMMENTS