Списанието

Tweet

БЪРКЛИ БРЕДЕД

ИНТЕРВЮ ДЖЕСИ ПИЪРСЪН, СНИМКИ ДЖОДИ БОЙМАН



За тези от нас, които са израснали като странни деца през 80-те, работата на Бъркли Бредед беше толкова важна, колкото вечните стожери на странното детство – Монти Пайтън и списание Mad. С една дума: Велики. С две думи: Ебаси великите.
Комиксът на Бредед Bloom County излиза от 1980 до 1988. В него има говорещи пингвини и наркозависими котки. Засяга теми от сорта на страх от ядрена заплаха и злото на консуматорството. Комиксът спечели награда Пулицър през 1987, въпреки че по това време бяхме повече впечатлени от приложената мека плоча в него – на бандата Billy & the Boingers, отколкото от някаква си награда за възрастни. Сега излиза сборник от пет тома, който съдържа всеки издаван комикс Bloom County, и е страхотно да прочетеш нещата, които бяхме наизустили преди 20 години. Все още звучат ужасно остроумно и смешно, както ги помним, но сега осъзнавам каква голяма част от сатирата ни е убягвала. След Bloom County Бредед пуска още два комикса – Outland и Opus. И издава няколко успешни детски книги, последната от които се казва Flawed Dogs:The Shocking Raid on Westminster. Става въпрос за едно куче, което минава през ред изпитания и трудности, та чак ни разплаква. Бредед е изтъкнат активист в движението за правата на животните и често в работата му, особено в тази новела, ужасяващо се описват боевете с кучета и опитите върху животни. Но не всичко е толкова мрачно. Хуморът е як както винаги и го усещаме като гласа на стар приятел. Може би е гласът на детството ни. Плашещо!


Vice: Любопитен съм да разбера, как създаваше Bloom County. Винаги ли знаеше какво правиш или си импровизирал?
Бредед: Говориш с човек, който не е разсъждавал върху отделен комикс или сценарий по-дълго, отколкото е нужно да прочетеш това изречение. ВСЯКА седмица рисувах в състояние на маниакално потене и паника от краен срок. Не повечето седмици, ВСЯКА седмица. В продължение на десет години. Рисувах каквото ми дойдеше, докато се взирам в същите празни квадрати, които гледах последните шест дни. Самолетът, който трябваше да ги достави на редактора, излиташе в 5,30 сутринта, а аз сядах около седем часа преди това.

Ох.
Това не е начинът, по който се рисува комикс. Това не е начинът, по който един разумен, съвестен, зрял професионалист се справя със срокове. Но аз не бях такъв, както и комиксите не бяха. Bloom County беше изкуство, породено от хаоса. Беше отровата, от която се нуждаеше лудостта. Новата книга, с целия нередактиран хаос, доста ще ви заинтригува.

Да поговорим за това как си създал главните герои? Какво те вдъхнови да създадеш света на Bloom County и не само типажите, а и средата?
Както мнозина са прочели и малцина са се съмнявали, Doonesbury беше стилистичният ключ за това, което станахме тогава – създатели на колежански комикси. Джулс Фейфър изигра подобна роля за Гери Трудо. Не мисля, че Гери щеше да се откаже от думите в балони, ако не беше Джулс. Всъщност аз нямах други артистични влияния, тъй като не бях запознат с други комикси. И днес е така. Просто никога не са ми попадали.

Защо не?
По този насечен начин комиксите не разказват добре историите. А историите, подробни, със сюжет и типаж, все още събуждат креативната страст в мен. Искате ли да ви кажа защо Bloom County беше поставен в провинциалната среда на малък град? Да убиеш присмехулник. Когато имах нужда от визуализация на среда, си мислех за Мейкомб, Алабама. Само някой психолог би могъл да обясни защо, но е така. Бих казал че по много начини Опус наистина е разузнавач от Присмехулника. Той е невинен сирак, носещ се из един възрастен свят на смут, предателство и неучтивост. Ние го изживяваме през техните очи. Но не си мислете и за секунда, че съм бил наясно с това, докато скицирах пингвин през 1982 за един скеч, който не излезе. Ще го видите в сборника. Опус трябваше да изчезне след първото си появяване. Нямам обяснение.

А кога беше последният път, когато в реалния живот се срещна с пингвин?
Ходих с тях в Антарктика в началото на 80-те. Плувах с тях при Галапагос през 1989. Усещах, а може и да си измислям, че те знаеха кой съм.

Повече като Майло или като Бинкли беше като дете?
Чувствах се като Бинкли през повечето време. Мисля, че повечето създатели на комикси разделят личността си на контрастиращи елементи и после ги прилагат при типажите. Не винаги, но в повечето време не можеш нищо да направиш по въпроса. Затова бях изпълнен със съмнения, както беше Бинкли. А малкият интригант и медиен манипулатор Майло? Добре, виновен съм.

Някога чувал ли си някаква реакция от страна на Джим Дейвис относно твоето изказване, че котаракът Бил е тръгнал като пародия на Гарфийлд?
Повярвай ми, на Дейвис въобще не му пука дали го осмиват. Той не е положил целия този труд за респект. Мисля, че много деца през 80-те започнаха с Гарфийлд и се дипломираха с Bloom County.

Имаш ли много спомени от срещи с фенове на Bloom County?
Едно време ходех на подписвания в магазини за комикси. Не бях виждал такова нещо преди, феновете също. Беше малко шокиращо, аз никога не бих могъл да бъда в тази тълпа. Не е в гена ми, просто не бях от техния свят. Влиянието, което имах върху младите деца, беше отрезвяващо. Всеки, който създава истории или модерно изкуство, си спомня момента, в който осъзнава, че читателите на нечие произведение всъщност имат лица и че в повечето случаи са взели всичко по-насериозно от теб. Помня как Харисън Форд каза, че феновете на филмите му са ненормални. Той е объркал бизнеса, усеща се и в играта му. Предпочита да бъде някъде другаде и да си пие. Жалко. Ние, които имаме щастието да провокираме въображението на публиката, го дължим и на себе си, и на тях, за да приготвим цялата тази енчилада. Отне ми години да осъзная това.

Имал ли си някога луд фен?
Всъщност да. Имал съм луди фенове. Бесни. Отдадени. Bloom County, изглежда, привличаше психопати като мухи на лайно. Една бедна женица ми изпращаше видеозаписи с часове от монолог към мен, наричайки ме с друго име. Семейството й накрая ми се извини, след като се беше съблякла в един от записите. Хем е тъжно, но е и страшно, че в днешни дни можеш да намериш адреса и телефона на всеки с две кликвания. Преди не беше така. Сега живеем зад огради.

---

COMMENTS