Списанието

Tweet

АНИ ПРУ

ИНТЕРВЮ СТИВ ЛАФРЕНИЕ, СНИМКИ ГУС ПАУЪЛ



IТрябва да призная, че съзнателно пропуснах книгите на Ани Пру, когато се появиха за пръв път по рафтовете на книжарниците. Може би заради заглавията им – Heartsongs and Other Stories, Postcards. Просто реших, че са от онези сълзливи и меланхолични женски книжки. Докато веднъж през 90-те един приятел не ми даде The Shipping News, споделяйки, че това е едно от най-майсторски написаните неща, които е чел. Той си падаше по книгите на Лъвкрафт, по тежки престъпления и по списание Answer Me!, затова се изненадах да видя името на Ани Пру на корицата. Но след две денонощия, през които бях напълно погълнат от тежките емоционални преживявания на Куойл в провинциален Нюфаундленд и от стегнатия, брилянтен стил на Пру, промених мнението си за нея.


През 1999 излиза Close Range, първият от трите й сборника с разкази, развиващи се в Уайоминг (другите два са Bad Dirt от 2004 и Fine Just the Way It Is от 2008). Тези разкази са като удар в стомаха – една поредица непоколебими проникновения за постоянството на хората и посредствения разкош на физическия свят. Пру е писателка, която върви по стъпките на Конрад и Хемингуей. Разказът й Brokeback Mountain е дълъг само 29 страници, но е толкова затрогващ, колкото никой филм не може да бъде.

Последните й книги изненадват дори критиците и литературното жури, което й присъжда награда Пулицър. Не е ли леко странно как Пру се появява изневиделица на 53-годишна възраст с първата си книга и само за 15 години успява да се нареди сред най-добрите американски писатели?

Дълги години тя живее в Уайоминг като по всякакъв начин отбягва славата. Когато й се обаждам за интервю, уточнявам, че бих искал да фокусираме разговора върху нейните разкази. “Проблемът е, че не ги помня много добре. А и книгите не са при мен в момента”, възразява тя. Но няма значение. Пру е толкова пряма и мила, че в крайна сметка си говорим за всякакви неща, включително и за творчеството й. Ето част от нашия разговор.

Vice: Tits-Up in a Ditch е един от най-безмилостно мрачните ти разкази. Аз живея в малък град в западната част на щата Ню Йорк...
Ани Пру: [смее се] Говори ми за мрачни неща...

...където има доста хора, чийто живот е предопределен от икономическото им състояние по същия начин, както ти го описваш. Включително и в този разказ, който проследява нещастията в Ирак и разказва за ампутирани крайници. Колко важно е за теб икономическото състояние на героите ти?
Доста. Отправна точка ми е да знам какво е икономическото състояние в съответното време и място. Може би един от недостатъците ми е, че твърде много от героите ми са мъже, но така или иначе провинциалната икономика е мъжки свят с тежка работа, труд на открито, дърводелство, работа в ранчото и фермата и т.н. Там се раждат и разказите. Няма как действието да се развива в кухнята например. Така че икономическата обстановка е изключително важна за мен. Но гледам да не я натрапвам на хората. Старая се просто да я оставя деликатно да се вмъкне в разказите ми.

Разказите ти са за това какво е да живееш в бедност.
Никога не съм имала особено желание да пиша за по-заможните хора. Би ми коствало доста усилия. Аз самата идвам от семейство от работническата класа и си спомням как баща ми вечно си проправяше път към средната класа. Така че знам за какво става въпрос. Освен това той се опитваше да скъса с френско-канадското си минало. Но съм сигурна, че знаеш за какво говоря.

Всъщност да. Моят баща също беше френски канадец и той изживяваше съвсем същото в Денвър.
Сериозно? И то в Денвър... А той откъде е точно?

От Портидж-ла-Прери, Манитоба. И той също си проправяше път от работническата класа към това, което майка ми наричаше по-висшата работническа класа. Голяма част от живота му беше като последните думи в Brokeback Mountain: “Щом не можеш да го промениш, ще трябва да се примириш с него.”
Такъв е провинциалният живот, описан с едно изречение. Щом дойдат тежки времена, се стягаш и ставаш по-суров. Имаш ли в повече от нещо, заделяш за черни дни. И нищо кой знае колко грандиозно не ти се случва. Просто тъпчеш на едно място и дори да стане тежко, си кротуваш. Това правят и героите в Tits-Up in a Ditch, защото така им се налага.

В разказа ти Them Old Cowboy Songs виждаме, че дори човек да се научи да търпи този тип живот, в един момент може да се окаже погълнат от него. Интересното е, че сборникът, от който идва разказът, се казва Fine Just the Way It Is.
Е, заглавието, разбира се, съдържа известна доза ирония. Очевидно е, че нещата няма как да са добре, ако останат завинаги такива, каквито са. Но това заглавие загатва за философията на хората в провинцията да си затварят очите. Казват, че не биха сменили живота си за нищо друго, че не биха живели никъде другаде, че не биха желали животът им да е по-различен. Всичко си е добре така, както си е.

И в един момент не започват ли да си вярват?
Да, затова и аз в момента съм в Албакърки.

За постоянно?
Не. В период на преход съм. И почти без дом. Имам проблеми с къщата ми в Уайоминг. Тя е нова и когато я купувахме агентът по недвижими имоти, който ни продаде земята, направи една фактологическа грешка. Попитах го дали общинският път се поддържа през зимата и той отговори: „О, да, разбира се!” Е, оказа се, че никой не го поддържа. По време на първата зима, която прекарах там, се изви ужасна снежна буря, а аз чаках ли, чаках снегорините. [смее се] Накрая се обадих в общината, за да се оплача, че не мога да мръдна от вкъщи и че пътят е затрупан от осемметрови снежни преспи. Усетих едно дълго мълчание от отсрещния край на телефона и тогава осъзнах горчивата истина. Снегорините няма да дойдат, освен ако вкъщи няма деца, които да ходят на училище.

Между другото падаш ли си по гледане на филми?
Не особено. В момента карам курс по испански и всеки четвъртък гледаме испанско кино. Много е интересно. La Caza на Карлос Саура ми е любим. Сниман е някъде през 60-те. Но никак не ми е интересно безсмисленото насилие във филмите. В живота на Запад се случват толкова много болезнени неща, че не би стигнало времето всяко от тях да се направи на разказ. Отвратително е. Има даже една историчка, която е издала книга за историята на проституцията на Запад. Един от образите, които описва, е 12-годишно момиче в денвърски бордей, което е загубило двете си ръце и единия си крак в трамвайна злополука. Последствията и възможностите в живота на това нещастно дете са толкова потресаващи, че ме е страх да си помисля. Как сводницата я открила? А освен това е била тъмнокожа – момичето, не сводницата. Колко години е живяла? Чудя се какви клиенти са идвали при нея. Тя не е можела да прави нищо. Как се е прехранвала? Сигурно благодарение на милосърдието на останалите хора там? Просто... цялата тази история е толкова тежка, че изобщо не трябваше да подхващам темата.

Но освен ужасите в някои от твоите разкази се среща и нотка страховит хумор. Смях се с глас на този, в който дяволът слага нова украса на ада.
Писала съм доста разкази за дявола, вмъкнати тук-там в различните сборници. Мисля, че Hellhole беше първият.

О, да, този, в който огнените дупки поглъщат злите хора.
Разказът тръгна от един разговор с мой приятел биолог, специалист по рибите и дивеча. Той разправяше за някакви ужасни хора, които били част от професионалния му живот. Злобни собственици на скотовъдни ферми, безсрамни бракониери и всякакви такива. Каза ми: “Иска ми се някой да можеше да накаже тези хора.” И аз веднага си ги представих как изчезват в дупка в земята и споделих с него, че дупка, водеща директно към ада, би било добра идея. И двамата се посмяхме. Но аз все се сещах за тази идея и накрая просто седнах и я превърнах в разказ. А моят агент предложи да я добавя към сборника заедно с по-сериозните разкази. Може би за да позволя на читателите поне малко да си отдъхнат.

Hellhole е първият разказ в Bad Dirt – вторият сборник с разкази за Уайоминг. Смело начало, предвид факта, че предишният сборник беше доста тежък. Много от критиците се оплакаха, че в Bad Dirt си сменила стила си.
Много от критиците са откровено казано тъпи. Ами да, такива са. Един от любимите ми примери е критиката, отправена към Едит Уортън за Ethan Frome – едно от най-великите й произведения според мен. Но критиците казват: “О, тя никак не познава живота в провинцията, разбира само от изискания начин на живот и салонните партита”. Пълни глупости.

Така е.
Тя е един чудесен писател, а Ethan Frome е идеален роман.

Усеща се такъв тон и в рецензиите за Bad Dirt. Ето един цитат...
OK, преди да продължиш, искам да те предупредя, че не чета критика.

Добре. Аз само исках да изтъкна нещо, с което критиците често атакуват писателите: “Пру не обича героите си.”
Ето ти пак пример за глупостите, които така наречените критици обичат да повтарят. Хората, които стават критици, обикновено не са твърде умни. Не са добри читатели. Никой не чете книгите им. Зле образовани са. Изобщо, чудя се на кого са притрябвали.

---

COMMENTS