Списанието

Tweet

АМОС ОЗ

ТЕКСТ НИКОЛЕТА ПОПКОСТАДИНОВА, ИЛЮСТРАЦИЯ ИВАН ПАСКАЛЕВ



Амос Оз е нестандартно мислещ евреин, който без задръжки се разголва в книгите си. В публичното пространство пък не пести критики както към палестинците, така и към израелците, но най-вече към политиците. Той е дързък, откровен, последователен, с прекрасно чувство за хумор и с бетонирано мнение по въпроса за арабско-израелския конфликт. А, да, освен това е и изключително талантлив. И голям фен на България.

Тази година Амос Оз беше номиниран от The Literary Review за най-лошо описана сексуална сцена. Каза ни, че съжалява, че не той е получил. Друга награда, която все му се изплъзва на косъм през последните години, е Нобел за литература. Най-вероятно защото е недолюбван в САЩ и Европа. И не заради някакви художествени недостатъци на литературата му (критиката го нарича „еврейския Толстой“), а заради политическите му възгледи. Той защитава правата на арабите и призовава за мир с тях както в творчеството си, така и в публичното пространство.


Роден е в Йерусалим през 1939 под името Амос Клаузнер. Родителите му идват от Източна Европа през 30-те и говорят идиш, руски, украински и немски. В Йерусалим общуват помежду си на иврит, а като не искат никой да ги разбере – на руски. Когато е на 12, майка му се самоубива. Тази травма променя живота на Оз. Години по-късно й прави дисекция в мемоарната си книга История за любов и мрак. На 15 той се премества да живее в кибуц (селскостопанска комуна в Израел с общо имущество). По това време променя фамилното си име на Оз, което на иврит означава „силен“. Избира този псевдоним, защото: „В Израел е много по-трудно да бъдеш гълъб, отколкото ястреб, за това се иска сила.“ Подходяща метафора за Оз, който от 40 години призовава за две отделни държави – Израел и Палестина, с две отделни столици в общия Йерусалим.

Днес Оз живее със семейството си в Арад, град в пустинята Негев. Професор е по литература и преподава в университети в Израел и Оксфорд. Автор е на 18 книги и над 450 есета, преведени на 37 езика. Има многобройни престижни награди. Включително такива, с които са били удостоявани Зигмунд Фройд и Томас Ман.

В България Оз беше няколко дни в началото на декември за премиерата на книгата си Животът и смъртта в рими (изд. Милениум) като част от програмата на Панаира на книгата в НДК. Между другото на български са преведени и История за любов и мрак, Познание за жена, Как да излекуваме фанатик, Черната кутия и Животът и смъртта в рими.

Успяхме да откраднем съвсем мъничко време от адски натоварения му график. За да му зададем няколко въпроса. Изключително благият и отзивчив седемдесетгодишен писател просто не можа да ни откаже.

Vice: Херман Хесе казва, че много трудно се вдъхва живот на отдавнашен спомен. Каква част от твоето творчество е плод на въображението ти и каква на спомените ти?
Амос Оз: Всичко, което някога съм написал, е комбинация от спомени и въображение. И вече не мога да кажа къде е границата. Защото линията между мечти и реалности, между въображение и спомени ми е размита.

В този ред на мисли Илана, героинята от Черната кутия, се пита къде е мечтаната обетована земя и защо все не я достига. Ти намери ли своята обетована земя?
Обетованата земя е мечта. А една мечта може да бъде перфектна само когато си остане мечта. Аз пиша за разстоянието между реалността и мечтите. И знам, че осъществи ли се една мечта, неминуемо следва неудовлетворение. Недоволство. Това, което казвам, е вярно по отношение на много неща – да напишеш книга, да създадеш нещо собствено, да изживееш най-съкровените си сексуални фантазии, дори да основеш собствена държава. Обаче ако загубиш способността си да мечтаеш, преставаш да си човек. Но ако живееш само и единствено в мечтите си, се превръщаш в изгубена душа. А моята работа на разказвач е винаги да определям и описвам разстоянието между действителното и мечтаното.

Защо описваш основно негативната страна на нещата?
Пиша предимно за хора, които не се чувстват щастливи, защото щастието само по себе си е очевидно. Например ако един мост е здрав и стабилен, трафикът по него е нормален. Няма за какво да се пише. Но ако мостът се срути, има за какво да се пише.

Като в журналистиката – никой не пише за влака, пристигнал навреме, само за този, срещу който е имало атентат например.
Точно, да. Всъщност в книгите ми няма положителни и отрицателни герои. Много по-интересно ми е сивото пространство, където се смесват понятията за добро и зло. И ме вълнува най-вече конфликтът относно нещата, които могат да бъдат обозначени като добри и лоши едновременно. Тоест вътрешният конфликт. И това намира отражение в моята позиция по политически въпроси.

Казваш, че човек може да опознае себе си само чрез отражението си в огледалото на другите. Ти как виждаш себе си в това огледало?
Да, опитвам се често да се виждам по начина, по който ме възприемат другите. Но отговорът е твърде дълъг и сложен, не може да се събере в няколко изречения. Може би в няколко книги. Виждам се по много, много различни начини, тъй като хората ме възприемат по твърде различни начини.

---

COMMENTS