Списанието

Tweet

ФИЛОСОФ ОТ ПЛЪТ И КРЪВ

Vice разговаря с представител на застрашен от изчезване вид

ИНТЕРВЮ СТИВ ФАУЛЪР     ПОРТРЕТ АША ПЕНЗЛИЕН



Саймън Кричли е един от най-влиятелните живи философи. Точно така, все още има останали философи! Кричли е автор на книги за литературата, поезията, смъртта, хумора и историята на философията. Известен е със своя новаторски труд по етика през призмата на школата на деконструктивистите (и да нямаш никаква идея какво точно е това, знай, че е важно). Той преподава в Нова школа за социални изследвания и е главен философ на Международното общество за изучаване на смъртта, група от обсебени от смъртта личности, чийто основен постулат е: „Смъртта е проявление на пространството, което възнамеряваме да изучим, да проникнем в него, да го колонизираме и в крайна сметка да го населим.” Супер!

Философията на Кричли изглежда породена от разочарованието – както от политиката, така и от религията. В книгата си, излязла през 2007 г., Безкрайността на желанието (Infinitely Demanding) той предлага радикални решения на вечните въпроси на етиката. Това е втората му книга, която трябва да прочетеш.

Първата е бестселърът от класацията на New York Times Книга на мъртвите философи (The Book of Dead Philosophers). Този забавен и образователен труд, който е напълно разбираем и за лаиците по философски въпроси, детайлно представя подробности относно кончината на известни мислители, както и разбиранията им за битието. Подходящо четиво преди заспиване. Научаваш това-онова, след това заспиваш и сънуваш Сократ, който пие отровната напитка от бучинаш в пещерата на Платон, докато Сартър прави играта на сенките по стените, като използва пръстите на ръцете си и кура на Фуко.

Нека поговорим със Саймън за живота и смъртта.

Vice: Така да се каже, философията ти е породена от песимизъм, разочарование и нихилизъм.
Саймън Кричли: Да. Нихилизмът е логична реакция на смъртта на Бог, под което разбираме колапса на трансцеденталните морални устои, обезценяването на абсолютно всичко. Когато казваме: „Да, Бог е мъртъв!”, всъщност заявяваме, че всичко е безсмислено. Това е нихилизмът. Нихилизмът представлява потвърждение на безсмислеността на съществуването.

Има логика.
Това поне е моята теория. Това е исторически факт, резултат от провала на религията и края на вярата в непогрешимостта на лидерите.

Изглежда, нашите представи за понятието нихилизъм са претърпели някои промени. Живеем във времена на взаимно изключващи се понятия, с проглушаващи ушите декларации за безверие. Изглежда, въпросът за смисъла няма категоричен отговор. Като че спираме изобщо да се интересуваме от отговорите.
Много е комплицирано. От една страна, сме чисто и просто маймуни убийци, но, от друга, имаме метафизични стремления. Иска ни се човешкият живот да има някакъв смисъл и се нуждаем от всеобхватно повествование. Нихилизмът идва, когато балонът се пука. Това е основен и траен постулат в младежката култура – отричането на старите богове. Има го в пънк културата, в култовете към смъртта на музикалните идоли. Примерите са много. Смисълът просто се изпарява и се чувстваме изоставени. Изведнъж те удря идеята за нихилизма. Така губиш вяра във всичко.

Със сигурност.
Това може да придобие формата на пасивен отказ от реалността, нещо като да си кажеш: „Нищо няма значение, така че скривам се в дупката си и работя за собственото си усъвършенстване.” Или пък по-вероятното: „Нищо няма значение – ще вляза в някоя общност, ще посещавам тайни сбирки и няма да ми пука за нищо друго.” Това е активната форма на нихилизъм. Идеята, че съществуваме в един безсмислен свят, е просто алтернативен начин да обрисуваш капиталистическото общество. Капитализмът е безсмислен. Ето защо трябва да се надигнем и да го унищожим.

Харесва ми начинът ти на мислене. Но възможно ли е да стигнем дотам?
Всъщност не. Ние дори не сме консуматори. Членове сме на обществo, което се саморазрушава, общество на празните разговори и пълната неопределеност. Всички знаят, че всичко възможно вече се е случило, че всичко е тривиално, че нищо няма особено значение. Живеем в света на блогове, измислената реалност на Facebook, която съществува, за да компенсира липсата на социални контакти. Социалните мрежи имат и своята добра страна, да, така е, но там липсва душата. Те са компенсация за нещо, което ти липсва. Странното е, че една от характеристиките на съвременните общества е нуждата от внимание, което не получаваш. Светът се носи по течението, убива ни по всички възможни начини, чувстваме се раздвоени и всеки мултиплицира силата на саморазрушението, която прави комуникацията между хората все по-невъзможна.

Едно от нещата, което ме шокира в тези социални мрежи, е, че хората създават профили на невръстните си бебета и след това всичко в живота им се регистрира онлайн.
Дали това е инструмент за освобождаване, упражняване на дисциплина или контрол, не знам. Спомням си изключителния ентусиазъм, когато се появи интернет, но в наши дни той се е превърнал в средство за упражняване на контрол или средство за социални контакти. Мечтата така и не се сбъдна. Идеите от 90-те за киберпространството днес изглеждат направо абсурдни. Превръщаме се в роби на още и още неща, които сами измисляме. Идеята за доброволното подчинение – това го има и при Монтен – е, че идеологията не е нещо, което ни е наложено със сила. Ние сами си го налагаме. С радост се превръщаме в роби, за да запълним празнотите на пълноценното съществуване, където биха могли да се случват съвсем различни неща. Хората са се превърнали в архитекти на собственото си саморазрушение, в един живот без смисъл, където истинското общуване е все по-невъзможно. Най-радикалното решение е тотално да се изключиш.

Въпреки че твърдиш, че нихилизмът, песимизмът, разочарованието и отегчението са доминиращи в нашето съществуване, не стигаш до иронични заключения. Хуморът, изглежда, е нещо, на което държиш, но не и иронията.
Абсолютно. Иронията е разрушителна. От друга страна, важно е и какво се има предвид под „ирония”. Съществува класическото понятие от немския романтизъм, което е доста приемливо. То обяснява отстоянието ни от абсолюта – има го при Киркегор. Зад думата „ирония” обикновено стои разбирането, че няма защо да приемаме нищо на сериозно, че сме много умни  –  позата на ухиления многознайко, който от нищо не може да бъде изненадан, защото вече знае смисъла на всичко, и то задължително е фалшиво. Този начин на мислене е в основата на теориите на конспирацията, които сами по себе си представляват странна форма на ирония, родена от убеждението, че знаеш какво движи всичко наоколо.

Да, така е.
Културното измерение на иронията намира израз в постмодернизма, който искам категорично да отрека. Необходимо е да следваме етичните и политическите норми на поведение. Иронията е форма на самозащита спрямо реалността. Там винаги има отговорите на въпросите от живота. Отдадеността и отговорността са основни теми за мен и тук няма място за ирония.

А хуморът?
Хуморът е пълната противоположност на иронията. Хуморът е нещо, което упражняваш спрямо самия себе си, смехът е начин да се надсмееш над самия себе си. Ироничната нагласа не може да устои на хумора. Хуморът е критичен спрямо ироничната поза. Разбирам защо хората проявяват иронични нагласи, но ги смятам за разрушителни и ограничени.

---

COMMENTS