АВТОР: ФЕЛИПЕ МИЛАНЕЗ
ФОТОГРАФИИ: АРАКЕМ АЛКАНТАКА

Click Here for more photos by Araquem Alcantara

Рита, местна индианка от племето Пирипкура, говори само елементарен португалски, а аз разбирам родния й език от групата тупи-кауахиб  със същия успех, с който произнасям и името му. Но през първия час, който прекарахме заедно, успяхме да съберем парчетата от историята за изтребването на племето й. Всичко започнало една нощ преди 30 години, когато група мъже, размахващи пистолети и дървени бухалки, нападнали земята им. Убийците, известни като jagunços (селски бандити), наети от фермерите, алчни за земята на пирипкура, хванали нищо неподозиращите членове от племето на Рита и ги разстреляли или пребили до смърт. Баща й бил обезглавен, заедно с десетки други деца и възрастни. Леля й, както спяла в хамака, била застреляна от упор, а тялото й хвърлено върху купчина горящи тела. Рита била изнасилена. Може би просто забравили да я убият. После, когато се съвзела и се огледала наоколо, разбрала, че е единствената оцеляла от племето.

Докато ми разказваше историята си, с Рита седяхме един срещу друг в една порутена дървена колиба, дълбоко в бразилската джунгла на Амазонка. Намирахме се в градчето Колниза, някъде между щатите Мато Гросо и Амазонас. Районът е известен като един от най-опасните в страната, а като се има предвид умопомрачителният брой убийства в Бразилия, тук е по-лошо и от най-лошото. Така се случи, че седяхме на парцела земя, където е избито нейното семейство и приятели.

В Бразилия истории като тази на Рита обикновено се прикриват или напълно се игнорират. Истината е, че подобни актове на геноцид се започват в момента, в който започва колонизацията на региона, по време на военната диктатура през 1964 г. Насилието над коренното население на Бразилия почти винаги e свързанo с интересите на дърводобива. Бездушни, агресивни кретени са готови на всичко, за да задоволят растящото пазарно търсене на дървен материал. Малки групи от оцелели, но прогонени от родната си земя индианци, които не могат да се защитят от произвола, също като Рита, са принудени да се скитат из джунглата като призраци.

Повече от година след нападението откриват Рита, която се скита сама из горите. Намирането й е резултат от постоянните експедиции за издирване на оцелели, организирани от FUNAI, държавна агенция за защита на коренното население. Оставена без избор, Рита е хвърлена във водовъртежа на бразилското общество. Приета е по най-лошия възможен начин – във всеки град, през който минава, тя бива насилвана, унизявана и в крайна сметка я вземат за робиня в една ферма. Използват я за домакинската работа, а също така е принудена да предлага сексуални услуги. Най-накрая успява да избяга и се омъжва за индианец от друго малко племе. Днес тя води спокойно съществуване с племето, дълбоко в джунглата на Амазонка. Рита ми разказа това по същия мил начин, по който бяхме разговаряли безброй пъти от момента, в който се срещнахме. Тя беше притеснителна и леко резервирана, но учтивата, макар и недоверчива усмивка не слизаше от лицето й.

В края на 90-те, повече от 20 години след като роднините на Рита са избити, двама индианци – Тукан и Монде-И, от същото племе Пирипкура – изникват от джунглата. Това предизвиква слаб и кратък медиен интерес. Тукан имал нужда от медицинска помощ. Сестрата, която се грижела за него, ми разказа, че “пикаел Coca-Cola” и се наложило да отстранят жлъчния мехур. Монде-И станал нетърпелив или пък нервен, или отегчен – двамата са известни като второто и третото завръщане на Джон Рамбо – и докато Тукан се възстановявал, се върнал в джунглата. След около три месеца Тукан изчезнал – върнал се при Монде-И. На практика Рита не била единствената оцеляла, но днес от племето Пирипкура са останали само трима.

Заличаването на местните племена от лицето на земята – частично или изцяло – очевидно е цел на някои от фермерите. Племето на Рита е изтребено, защото по стечение на обстоятелствата живеело на земя, която искали дървосекачите. Има и други племена, които имат същата съдба по същите причини. Прекарах един следобед с индианско семейство от племето Kаное, на стотина метра от фермата, където се срещнах с Рита. Пура с удоволствие учеше седемгодишния си племенник Бакуа да ловува с лък и стрела, а майката на момченцето, Тираманту, мълчаливо ми връзваше гривна на ръката. Те са единствените останали от племето Каное, което също е изтребено без повод. Те споделят парче от 150 квадратни километра земя, наречено Terra Indígena Omere, с клана Акунтсу, който днес наброява само шест човека. Когато се срещнахме, Попак, един от четиримата останали мъже, започна бързо да ми говори. Когато посочих белега, който имаше на гърба, и го попитах от какво е, той ме изгледа кръвнишки, но обясни, че бил прострелян, когато нападнали племето. Понякога забравям, че дори да съм мирен бразилец със светла кожа, все пак си оставам едно от гадните копелета.

Режисьорът Винсент Карели, също така мирен бразилец със светла кожа, прекарва 20 години в изследване и документиране на изтребването на индианците от племето Aкунтсу. Той събира доказателства за вината на местните фермери, допълнени от изобличаващи признания на работниците от дърводобивната компания, които убийствата. Филмът на Карели, Corumbiara, разказва това и премиерата му в Сао Пауло през март тази година, изглежда, е единствената добра новина, свързана с тази история. Защото ситуацията със сигурност не се променя. Дори напротив – става още по-зле. След като е завършил филма, Карели става свидетел на избиването на още една група индианци, които са толкова отдалечени от света, че дори не им е дадено име. Доказано е, че първите опити да бъде изтребено племето са правени с коктейл от арсеник и захар. Когато планът не проработил, в играта влезли jagunços. Единственият оцелял днес живее необезпокояван от никого в една дупка в джунглата.

“Никой така и не е влязъл в затвора, дори не са повдигнати обвинения – нито един от тези бандити”, казва Марсело дош Сантош, човекът, който пръв е открил племето и след клането организира разследване на виновниците за убийствата. Сантош става жертва на всевъзможни заплахи и предпочита да не назовава имената на хората, които подозира. В съседните градчета хората не са толкова предпазливи – те смятат, че вина за случилото се имат местните влиятелни търговци Антенор Дуарте, Антонио Вилела Джункейра, бившият сенатор Алмир Ландо и небезизвестните братя Далафини. Случайно или не, те са собственици на фермите около земята на племето без име.

В Колниза, разкъсвания от насилие град в северната част на щата Мато Гросо, където се срещнах с Рита, попаднах на един от хората в дърводобива – Хулио Пинто. Баща му Ренато и 70 от хората му прекарали известно време в затвора, обвинени в убийствата или в поръчка на убийствата, извършени над индианците от Пирипкура. Както и можеше да се очаква, Пинто & Ко били на мнение, че племето се е настанило на техните земи. Става дума за роднините на Рита. Всички заподозрени по-късно са освободени, а Пинто, с ледено изражение на лицето, ми заяви: “Не съм виждал индианци наоколо.” Все едно питаше: как да убиеш някого, когато не си го виждал? (Само идея: можеш да заповядаш или да платиш на някой друг да го направи вместо теб.) Един от партньорите на Пинто, Луиз Дурски, също притежава ферми близо до земите на Пирипкура. В интервюто, което взех от него в Сао Пауло, той ме уверяваше, че делото срещу Ренато си е чиста проба “лудост” от страна на федералния прокурор Марио Лушио Авелар. В добавка към това, Дурски се сети да добави, че и той никога не бил виждал индианец.

Да приемат тези престъпления за геноцид, да обвинят виновните и произнесат присъди е прекалено трудна задача за официалните власти. Нека не забравяме и страха и подкупите, както и факта, че на никого не му пука. Съдебната система по поречието на Амазонка си е едно блато, контролирано от местни полковници, упражняващи политическо влияние. Почти невъзможно е да бъде приложен законът, след като никой не се интересува от това. Нарушителите на закона са най-вече дървосекачи, хората от мините и фермерите, и малко от тези, които не принадлежат към тези кръгове и биха нападнали едни от най-доходоносните отрасли на бразилската икономика. Особено в името на малко, бродещи из джунглите призраци .

< Назад

Още от броя

Напред >