|
|
DOS & DON'TS
|
||||
|
ДЖОВАНИ КОНТЕ МЕЛО АНДРАДЕ Vice: По колко пъти на ден трябва да отговаряш на идиотския въпрос: 'Какво прави един бразилец в България'? Джовани: Когато пристигнах тук през 2007, сигурно ми се случваше по 5-6 пъти. Сега ме питат все по-рядко, хората вече ме познават. Какви реакции получаваш? Да започнем оттам: родният ми град е Манаус, в щата Амазонас, в Северна Бразилия. След като обясня това, обикновено ме питат дали по улиците там се разхождат крокодили. В един момент ми писна да обяснявам, че Манаус е супер як и напълно нормален град, и че е голям колкото София. Затова почнах да разказвам как съм живял в къща в короната на дърво и съм ходил на училище, скачайки от въже на въже като Тарзан. А какво правиш в България? Аз съм цигулар и когато бях във втори курс, в университета ми в Бразилия дойде една българска професорка по цигулка – Евгения-Мария Попова. Тя имаше майсторски клас, хареса как свиря и ме покани да дойда да уча тук, при нея. Музикалната традиция в България е голяма, а и академията е доста престижна. Голямата ми мечта е да открия школа в Бразилия, затова ми трябва високо ниво. И дойдох. Какво ти беше най-трудно в началото? Минус 20 градуса е гадно, но все още се радвам като дете на снега – преди да дойда тук, не бях виждал. Такситата много ме мамеха, а някои мъже искаха да ме бият, защото в клубовете приятелките им танцуваха, прилепнали до мен. Какво да направя, че танцувам различно и съм им интересен. Вече говориш брилянтно български. Как така? Ами, първо, учих сериозно, а и наоколо всеки говори български. Слушай – непрочивоконсчичучионсчвувачелсчвувайче. Това е като на португалски – inconstitucionalicimamente. Човек, аз сънувам на български, бълнувам на български. Даже се научих да клатя глава като вас. Че ти вече си българин, живееш в Студентски град… Там е кочина работа. Но това, което уча, няма цена, не ми пука. Мисълта ми е само да стана добър цигулар, ако трябва, ще спя на улицата. Последно – какво значи цигулката за теб? Тя е животът ми – даже на гърба имам татус с цигулка. Запалих се, когато гледах едно изпълнение на Ванеса Мей – изкефих се, че тя не свири само класика. И аз съм така – свиря босанова, джаз, рок. Но в началото майка ми искаше да ме откаже. А я ме виж сега. И всичко заради тази японка. ИНТЕРВЮ ВЕСЕЛИН ДИМИТРОВ ФОТОГРАФИЯ ЮРИ ПАВЛОВ
ЖОАО НАТАИЛТОН РАМОС ДОС САНТОС - ЖОАЗИНЬО Vice: Здрасти, Жоазиньо! Как се озова в нашата балканска страна? Жоазиньо: Поначало исках да излезна от Бразилия. Харесаха ме скаутите на ПФК Левски. Свързаха се с клуба, за който играех, и ето ме в България. На мен също ми се искаше да покажа качествата си в Европа. Наистина не знаех абсолютно нищо за страната до момента, в който не пристигнах тук. След като се аклиматизирах, много ми хареса България, футболът и като цяло животът тук. От коя част на Бразилия си? Разкажи ни нещо за мястото, където си израснал? Знам, че имаш голямо семейство. Можете да направите цял отбор! Роден съм в щата Сержипе, град Умбауба. Докато станах на 14, живях там, след което се преместих в Сао Пауло, където започнах да играя като юноша в Португеза, докато станах на 19. Сега вече година и половина съм в България. Имам голямо и бедно семейство – 7 братя и 3 сестри. На всички нас, още от много малки, ни се налагаше да работим във ферма за портокали. Имам много приятели в родината си. Много ми липсват всички... Футболът ми помогна да се развия. Хубавото сега е, че цялото ми семейство живее близо до родното ми място. Не са се пръснали по различните краища на Бразилия. Аз им помагам с каквото мога, за да живеят добре. На този етап всичко е по-добре, отколкото преди. Какво мислиш за българските фенове тук? Горе-долу във всяка една държава, в която се играе футбол, феновете много обичат отборите, които подкрепят. Най-важното е, че футболът обединява хората. Аз не мога да направя паралел между бразилските и българските фенове, защото в Бразилия футболът е начин на живот и религия. Какво ти харесва в България и какво те дразни тук? Харесвам футбола. Това е моят живот. Определено съм направил крачка напред, развивам се. Харесвам хората и страната като цяло. Имате добри хора и красиви жени, разбира се, ха-ха. Но и тук, както и на други места по света, има и един проблем – това е негативното отношение, демонстрацията на расизъм спрямо хората с различен цвят на кожата. Кофти работа. Надяваме се обаче, че с жените нямаш такива проблеми. Повече си падаш по българки или по бразилки? Всички ми харесват! Имаш ли си приятелка тук, или са няколко? Имам няколко приятелки, но не бих казал, че имам сериозна приятелка. А и тук не познавам кой знае колко много жени. Намери ли си приятелска среда? Къде излизаш? Основно контактувам с моите съотборници – Лусио Вагнер и Зес Соарес. Нямам кой знае колко приятели, но все пак имам трима – Лусио, Зес и Сашо Касабов. Интересно е, че никога не съм ходил на кино, защото все още ми е трудно да чета на български. В свободното си време обичам да се разхождам по Витошка. Прекарвам доста време в нета. Така успявам да контактувам с приятелите си по света. Какво най-много ти липсва от Бразилия? Най-много ми липсва семейството, след това приятелите, които виждам много рядко. Липсва ми португалската реч. Иска ми се да си поговоря на моя език с хората. Какви са разликите между бразилците и българите? Основната разлика е, че бразилците са по-щастливи хора, въпреки тежкия си живот. По-сплотени и непринудени сме в общуването помежду си. Дори и да не се познаваме, ще се поздравим, прегърнем, ще разменим няколко думи, все едно сме братя и сестри, все едно сме живели цял живот заедно. Тук има дистанция между хората. Тогава дано да ни повлияеш малко. ИНТЕРВЮ МАРИЯ ТЕПАВИЧАРОВА ФОТОГРАФИЯ ЛИЧЕН АРХИВ
|
