ТЕКСТ БОРИС КОСТАДИНОВ
ФОТОГРАФИЯ АЛЕКСАНДЪР ГЕРГАНОВ

Нощна смяна. Хората, които чистят гнусотиите от WC на клубовете, могат да ти разкажат каква е жалката картинка на нощния ни живот.

Не познавам дневните градове. Където и да съм ходил, никога не съм си губил времето да разглеждам фасади, паметници, фонтани и музеи, огрени от светлината на слънцето. Затова пък идеално знам какви ги вършат посреднощ излизаните наркоманчета в Сохо или преебаните хипстерчета, мислещи, че е кой знае какво да си на поредното дъбстеп парти в Mass Club. Общо взето винаги съм живял през нощта. Когато се замисля за който и да е град, непременно ми изникват спомени от неон, претъпкани барове и безпаметни фиести. Вампирските часове са моите часове, а новините от сутрешните блокове са ми по-непознати и от това да правя свирка на лемур.

Понякога на мен, на теб, на всички нас ни писва от нощната еуфория. Писва ни да се блъскаме пред вратите на някой вмирисан клуб и след 20 минути шибаният фейсконтрол да ни бие шута без каквито и да е обяснения. На черния ни дроб му писва да го тероризираме със спирт, а носът все повече започва да ни сърби в най-неподходящия момент, когато сме на хиперважна среща, решаваща съдбините ни. Каквото и да ти говоря обаче, знам, че си непоправимо копеле и ще предпочетеш да се разбиваш всяка нощ, докато не те приемат спешно в токсикологията на Пирогов, пред това да плюскаш нискокалорично мляко с корнфлейкс и да заспиваш с Доктор Хаус. Предпочиташ парти ексцесиите и отговорът на това защо е именно така се крие в диалога на един много стар сноубордистки филм, където главният герой се пуска по един супер стръмен склон, знаейки, че лавината ще тръгне след него всеки момент. После в хижата обезумялото му гадже го пита: „Защо го направи?”, а той й отговори: „За да има какво да си спомням.” И ние така – по няколко пъти седмично се пускаме със затворени очи на парти сноуборда си и не се страхуваме от лавината на вибриращите звуци и задушливия дим, за да има какво да си спомняме. Не искам един ден да разказвам на внука си, че дядо му на неговите години си е имал дневник, в който си е записвал сънищата, и е бил щастливо женен за първото си гадже.

Кратък момент на почивка. На всеки 30 минути, тя чисти напудрените тоалетни, а след това посяда, за да решава кръстословица.

Аз съм от поколението, за което всичко се случи след средата на 90-те. За мен 90-те са като 70-те на Агнета Фьолдскуг или като 80-те на Анди Уорхол. Най-важното, което оставиха 90-те след себе си, бяха партитата. Като се замисля, и най-близките хора в живота ми са се появили на едно или друго парти и никога в училище, по работа или на автобусна спирка. Тогава интернет едва прохождаше, игрите в мрежа не бяха на мода, а фитнес салоните бяха само за борците. Така че клубните партита се превърнаха в мястото на готините пичове и пички. Парадоксално, но в тия архаични години в София не идваха кой знае какви световноизвестни диджеи, а добрите клубове бяха малко, но партитата все пак бяха незабравими. Имаше дух, който си остана някъде затворен в бутилката, някъде там, и днес от него няма и следа.

Ооо, стига, почвам да звуча носталгично. Обаче няма да ти спестя няколко от най-важните моменти, олицетворяващи за мене този изчезнал парти-в-бутилка-дух.

1. ФРЕНСКИТЕ ПАРТИТА.

Един ден през 1997 ми се обади приятел и ми вика: „Айде да те водя на тайно френско парти!” Аз си викам: „Тоя нещо се майтапи”, но не – приятелят ми ме заведе в чешкия клуб на Кракра, който уж беше затворен, но вътре горяха свещи. Като влязохме, видяхме бая полупиян народ, ужасно количество водка Finlandia, отрупани маси със сирена и грозде, кремчета брюле – и всичко това на аванта. Сещаш се, че става въпрос за времето на Жан Виденов и най-голямата криза, когато нямахме пари дори и за цигари. Как да не се зарадваш. Тия партита бяха наистина тайни и поради липсата на мобилни телефони тогава денят и мястото се предаваха от уста на уста, но само на посветените. Организаторите бяха едни луди дипломати, дошли да работят във френското посолство. Бяха адски отворени, но не познаваха никого и затова бяха решили да правят тайни сбирки, да черпят бедните българи и по тоя начин да завържат контакти с готините типчета в София. Моят приятел веднага се запозна с единия от французите, зовящ се Оливие, и започна да му продава трева. Чрез Оливие присъствахме на всички тайни френски партита и там правехме какво ли не. Спомням си, че на едно от тях бях завлякъл със себе си 3 бутилки Bushmills, щото братовчед ми имаше рожден ден на другия ден.


2. МЕТРОПОЛИС.

Да, тогава се появи Метрополис. 90-те бяха времето на техното, обувките с платформи, розовите коси и мацките, чиито зеници се бяха превърнали в таблетки екстази. Тогава се правеха мегапартитата. Бяхме на първия стрийт парад и си въобразявахме, че сме в Берлин. Беше инфантилно, идиотско, но адски весело. Навсякъде се размятаха хапчета и минерална вода. Никой не пиеше алкохол. Младоците тогава се чувстваха като че ли за пръв път свободни да изразяват себе си, да бъдат с компания, но да не се чувстват длъжни да спазват каквито и да е правила. Общо взето принципът беше: „Отиваш с някого, но се прибираш с друг.” Танцувахме като роботи, разтегнатите ни усмивки правеха лицата ни да изглеждат като китайски маски, а умората настъпваше едва на втория ден след партито.

---

COMMENTS