от марк алън
илюстрации джим крюсън

“Тук няма никакво бройкане!”, оплаква се моят приятел Алфонс. И е прав. Компанията, предимно гейове и лесбийки, членове на ACT UP, натъпкани в Revolution Books в Ню Йорк, е сурова, бдителна и винаги готова за разговор или дебат. Обичайната среща в понеделник вечер в Cooper Union беше преместена в последния момент. Помещението е претъпкано, което допълнително изостря обстановката.

“Че Гевара е бил расист!”, крещи Катлийн Грийвс, на 23, когато идва нейният ред на микрофона. Гледа ни отвисоко с растите и ботушите си на токчета. Извиква „Гевара” с отвратително правилно произношение и възможно най-сериозното изражение.

“O, ама тя се мисли за кралица! Мисли се, миличко! Мисли се!”, Алфонс прошепва в ухото ми. Довел съм приятеля си Алфонс да му покажа от извора всичко сбъркано с обратните в Ню Йорк. Свидетели сме на Новата Гей Сериозност. Алфонс е ветеран от декадентския апогей на Ню Йорк от късните ‘60, дори по-рано. Роден е през 1932. Тогава родителите на членовете на ACT UP са ходели прави под масата. Живял е в центъра на града, когато първите гей барове в Greenwich Village са били шанаджийски бирарии в ръцете на мафията. Сега Алфонс е на 62 години.

“Кого трябва да изчукаш, за да се сдобиеш с питие?”, пита той с досада в погледа.

Дневният ред на срещата започва с дебат как тактично да се попречи на демонстрацията по случай 25-годишнината от безредиците в Stonewall в центъра на Ню Йорк, която съвпада с официалните Гей игри тази седмица. Но незнайно защо дискусията премина към предполагаемите тайни хомофобски и расистки настроения на Че Гевара. Групата, която първоначално повдигна въпроса за хомофобията на Гевара и дали гей обществото трябва да носи неговия образ гордо на значки върху кожените си якета, сега е обвинявана в расизъм от други членове на ACT UP, особено тези, които не се идентифицират като бели.

Грегъри Улънс, 25-годишен гей активист, който денем работи за Нюйоркската коалиция за бездомните, е нещастният модератор на срещата. „Тази вечер ще е зле”, казва той, докато сяда до Алфонс и мен, и се кара на разни хора, че се изказват, без да чакат ред. Според Улънс дискусиите на срещите на ACT UP често дерайлират в подобни неразрешими, високопарни спорове. „Моята работа е да не стигнат до ръкопашен бой”, казва той полусериозно.

С Алфонс говорим с Улънс и Грийвс след срещата. Когато ги питам нещо на тема „политическа коректност”, Грийвс гордо заявява, че е сред основателите на Розовите пантери - понякога въоръжена групичка, тип ангели хранители, която патрулира из кварталите в Ню Йорк, където стават чести нападения срещу гейове и лесбийки. С цел да демонстрира силата на нехетеросексуалните. На тениската й има яркорозова лапа и надпис „Отвърни на удара”.

“Розовите пантери и Queer Nation правят късо съединение в историчността на бинарната опозиция хетеро-хомо в нашата предимно хетеронормативна култура - казва Грийвс и жестикулира като учителка. - Чрез промотиране на съществуването ни посредством политически действия и организирани масови акции, ние навлизаме в общественото пространство, дефинирано като зона за хетероцентрична политическа педагогика.” По въпроса с Че, Грийвс заявява: „Мисля, че гей обществото бавно осъзнава последствията от поклонничеството пред герой само заради неговата известност.”

“Това не е ли вид враждебна реч срещу гейовете?”, пита Алфонс, слагайки лакътя си в едната ръка, все едно държи въображаем коктейл. Грийвс го гледа уверено, без да отговаря.

“Кой е приятелят ти?”, пита Улънс, като се навежда към мен.

“Грегъри, запознай се с Алфонс”, казвам ентусиазирано, готов за конфронтация. Алфонс отказва да посрещне протегнатата ръка на Улънс.

“Той е наистина страхотен”, заявява Улънс с топла усмивка и тон, който може да се чуе само в старчески дом. Алфонс се изкашля силно и хуква към вратата.

Алфонс не спира да говори, докато вървим по пътя от Revolution Books към Tunnel Bar. „Скрих се в апартамента си в нощта на Stonewall. Чувах какво става на самата улица! - мръщи се той. - Какъв непочтителен начин да почетем смъртта на Джуди Гарлънд!”

Алфонс мисли, че пикът на гей активизма е отминал след безредиците в Stonewall през 1969. Но десетилетие по-късно, около заснемането на филма на Уилям Фрийдкин Cruising, се проявява отново. “Всички тези гей кралици си докараха инфаркт заради горкия Ал Пачино! Нямам против протестите, остроумните им песни и сладурски табелки... но обратните трябва да са фамозни, а не фашисти!”

Когато попитах Алфонс за другия гей активист по негово време, Харви Милк, той се произнесе с неохота. „Аз съм възпитаник на гей икони като Лусиъс Бийб. Твърде млад си, за да го помниш, миличък. Но не забравяй, че Харви Милк си скъса аполитичния задник от партита, докато не стана на 40 и изведнъж се чатна какво му е призванието. Познай какво го уби накрая? Политиката.”




Усещайки неудобството ми, Алфонс продължава: „Не ме разбирай погрешно. Травеститите от Stonewall бяха възхитителни! Но сега дори тези в Ню Йорк действат като полицаи! Няма нищо, което да мразя повече от лошо направен травестит. Един мърморещ, политиканстващ, сочещ с пръст мъж с перука, рокля и токчета е наистина лош травестит.”

“Гей активизмът в Америка всъщност започва през 1950 с организацията Mattachine Society”, казвам аз.

“Стига моля ти се!”, вие Алфонс.

“Разбирам за безопасния секс и всичко останало - казва Алфонс докато пием в тъмния, почти празен Tunnel Bar. - Бях член на Mineshaft, когато бяха само частни партита на тавана на Уоли! Имал ли съм приятели, починали от СПИН? Тефтерчето ми заприлича на брошурка. Но само защото съм все още жив, не значи, че трябва да се държа като че ли съм умрял! Имам мозък, мога да мисля самостоятелно! Има лекарства за ХИВ...”

Искам да му противореча, но държа показалец тихо пред събраните си устни, издишайки: „Шшшт!”

„Шъткай на себе си! Бях при Джей на Девето авеню онази вечер, когато изведнъж се чу голяма патардия отзад. Оказа се, че някой се опитал да чука някого без презерватив и цяло стадо добронамерени гейове се обединили срещу него в опит да го изхвърлят от заведението. Гол-голеничък и с набъбнал кокал! Та ти си в секс клуб, за бога! Никой в този град не прави секс без презерватив. Цяло поколение гей мъже се страхуват да не почувстват нещо.”

„Имаш предвид да не прихванат нещо”, контрирам го.

“Не разбираш - казва Алфонс и ми маха с ръка. - Няма значение... от възрастта ти е. Отивам в Bijou. Искаш ли да дойдеш?”

Отказвам.

След няколко дни демонстрацията по случай 25-годишнината от Stonewall започва в една късна лятна вечер. Вместо да я прекъсват, ACT UP са решили да се включат. Алфонс и аз вървим в шествието, близо до членове на ACT UP и Queer Nation. Грегъри Улънс и Катлийн Грийвс обещаха да си говорим отново, но не ги намирам в тълпата, която става все по-гъста с навлизането в задръстения квартал West Village. „Кризата със СПИН е повече от носенето на панделка!”, припяват в един глас. Аз се включвам от време на време. Алфонс не.

“Чувствам се стар”, казва той, загледан в тротоара.

“Подкрепете войниците ни!”, обезумял младеж на около 25 крещи на протестиращите, докато минават по Шесто авеню. Той държи неидентифициран лист хартия и явно е сбъркал посланието на протеста. Шествието го отминава.

“Уха! Правилото „Не питай, не казвай”! Правото да ходим на война! Правото да убиваме!”, кудкудякаща лесбийка реве, докато минава покрай нас.

Когато коментирам колко бавно е шествието, Алфонс се оживява за първи път тази вечер. „Може би, ако бяха на ролкови кънки, щяха да покрият по-голяма територия.”

“Това би било истински празник”, добавям.

“Пепел ти на устата! - казва той с въздишка. - Гейовете в Ню Йорк през 90-те са твърде сериозно настроени към политиката и общественополезния активизъм... Мозъкът им е там, където трябва да са топките им! Почти никой от тях не ходи по клубове или партита, не прави секс, не взима наркотици, не обожава модата и не клюкари по красавците. Сигурен съм, че с това темпо до 2000 всички гей барове в Ню Йорк ще бъдат затворени... Няма да имаме нищо освен политически шествия и политически спорове в West Village. Там ще стане интелектуалната гей Мека и всеки ще е облечен в сиво. Религиозната десница ще е умряла и хомофобията няма да съществува. Убеден съм, че дотогава ще имаме и гей президент...”

Поглеждам го невярващо.

Когато шествието стига до Sheridan Square, изведнъж атмосферата се нажежава. Няколко членове на Queer Nation и ACT UP лягат на тротоара по средата на Седмо авеню в спонтанно организирано „умиране”. Полицията се приближава. Чуди се дали да ги арестува. Алфонс и аз излизаме от шествието и гледаме отстрани. Наблюдаващите по вече претъпканите тротоари, повечето гейове, се скупчват, за да виждат по-добре.

“Хетеронормативна педагогика на самоличността! Антиасимилационна политика!”, викат активистите в един глас докато лежат по средата на улицата.

Нямам търпение да чуя мнението на Алфонс за това представление. Обръщам се да видя изражението му. Не го намирам! Да не е легнал с протестиращите? Не, не е там. Пред мен? Зад мен?

Изгубил съм го в тълпата.

COMMENTS