Преди осем години Елизабет Вурцел започва да пише за депресията, обхванала я в Харвард. И не планира да се превърне в детето символ на всичко мрачно в Америка. Но точно това се случва няколко месеца след излизането на книгата й. Независимо дали я харесвате или мразите, светът е полудял по Prozac Nation. Критиците казват, че Вурцел е едно твърде себеобсебено мрънкало и няма причина някой да прочете 300 страници, в които привилегирована колежанка театрално оплаква живота си. Феновете пък казват, че книгата е много подробно и реалистично описание на депресията и трябва да е в списъка със задължителна литература на психиатрите и всеки, който се е борил със заболяването или е вземал антидепресанти. А ние просто мислим, че е забавно да четем за луди тийнейджъри.

Сега чуваме и слухове, че Prozac Nation може да се филмира. Уинона Райдър би била идеална за ролята. Може би най-накрая ще видим циците й!


Vice: Ти си една от първите, опитали Prozac, нали така?
Елизабет Вурцел: Бях истинска късметлийка, че в медицинския факултет на Харвард имаше лекар, който експериментираше с лекарството. Но аз не бях включена в опитите. Минах на Prozac малко след като държавната агенция (FDA) го беше одобрила. Хората в Кеймбридж го знаеха отдавна, но аз го започнах, когато стана легален. Няколко години по-късно всички го взимаха и нещата излязоха извън контрол.

Смешното беше, докато работех лятото за Dallas Morning News в колежа, в секцията за мода. Казах на редактора си: „На едно лекарство съм, което ще стане голяма работа, защото е доста революционно. Не можеш да си представиш колко ми помага.” А тя отвърна: „Това не е кой знае каква история.” Мислех си, че ще е суперстори, а тя не го приемаше на сериозно.

Затова повечето хора са се зарибили по книгата ти. Заглавието подвежда, че е социологическо проучване, а тя си е лична история.
В епилога се опитвам да пресъздам как мислят хората. Никой не се наема да е гласът на едно поколение, освен може би Дъглас Коупланд с Generation X. Но обикновено никой не го прави. Първоначалното заглавие на книгата ми беше I Hate Myself and I Want to Die (Мразя се и искам да умра), напълно лично. Но епилогът се казваше Prozac Nation и редакторът отсече: “Това ще е името на книгата.” Заради което изглежда като историята на едно поколение или на група хора вместо като лично преживяване. Хитър маркетинг.

Започнала си да пишеш Prozac Nation преди почти десет години, през 1986. Как се чувстваш сега, като излезе книгата?
Толкова дълго работих по нея! Отначало беше книга за Харвард, дори не беше за депресията. Но всичко в нея беше за това какво е да си депресиран. Напълно съм изненадана от крайния резултат. Много е странно да си в подобно ужасяващо състояние на духа. Разхождах се из Кеймбридж и си мислех: „Това преживяване ще се осмисли ли някога? Има ли друго обяснение, освен че тъпите химически вещества вътре в мен са полудели?” Няма как да знаеш, че един ден всичко ще си дойде на мястото и ще ти е било от полза. Или просто ще си преживял ада. Чудех се дали има смисъл в цялото това страдание. Излезе, че има, но не всеки е такъв късметлия.

Какво казват хората за книгата ти?
Има много неприятни отзиви, някои отявлено я мразят. Но Мичико Какутани я оцени високо в Times, а това означава много. Имаше лоша рецензия в Times Book Review. Така че получи или много добри, или много лоши ревюта. Но със сигурност привлече доста внимание.

А ти самата привлече доста внимание като детето символ на Prozac. Как ти се отрази това?
Общественото внимание е странна работа. Всъщност животът ми не се промени чак толкова драстично. Мислех, че нещо голямо ще се случи. Не знам какво съм очаквала, едва ли не да се преобразя. Но все още се чувствам същата. С всеки вид успех, дори ако спечелиш милиони от лотарията, животът ти ще се промени, но ти оставаш същият. Трансформацията идва отвътре, а не отвън. Звучи клиширано, но за жалост е така.

Беше ли освобождаващо да напишеш Prozac Nation?
Една странна вечер я завърших. Не бях спала отдавна. Накрая написах "Край" и излязох да гледам Clerks. Беше много странно – бях забравила да си сложа контактните лещи, нямах очила в себе си, но въпреки това виждах идеално. Казах си: „Боже мой, нещо се случва. Бях сляпа, а сега виждам. Свърших книгата и чудото се случи.” Прибрах се и се похвалих на съквартирантката си, че зрението ми се е оправило, след като съм завършила книгата. Трансформиращото събитие се беше случило. После се усетих, че лещите са в очите ми от няколко дни и съм спряла да ги забелязвам. Зрението ми не се беше подобрило изобщо.

Смешно!
Когато най-накрая приключих книгата, почувствах, че мога да оставя нещата в миналото: „Вече е на хартия и ужасяващото чудовище не е в мен.” Това ще промени нещата. Лошото е, че аз продължавам да съм дълбоко депресирана и да взимам лекарства, така че краят не е край.

Винаги са ми казвали да се преструвам, че съм добре. Така съм отгледана – майка ми казваше да не позволявам на никого да разбере, че съм луда. После написваш преживяното, то се публикува и се оказва, че милиони хора се чувстват по същия начин. Това беше успокояващо. Разбираш, че е щяло да бъде добре да поговориш с някого през цялото това време и че няма нищо срамно.

---

COMMENTS