ТЕРИ ГИЛИЪМ

ИНТЕРВЮ НИК ГEЙЗИН
ПОРТРЕТ АЛЕКС СТЪРОК



Тери Гилиъм е бил най-обичаното момче в гимназия-та, а след това се занимава с всичко, което някога сме си мечтали да правим, и то заедно с всеки, когото някога сме искали да срещнем или да бъдем. Работил е с Харви Кърцман в най-дългия му опит за списание след Mad. Прави анимациите и другите характерни ефекти в Monty Python. После създава наистина големите, значими и депресиращи филми Time Bandits, Brazil, 12 Monkeys, The Fisher King, Fear and Loathing in Las Vegas. За капак Джордж Харисън, наричан още най-добрия бийтълс, е най-големият му фен. Изобщо толкова много неща са му се случили с лекота, че е трябвало да направи най-трудните за снимане филми просто за да не му е скучно.

Човекът, който трябваше първоначално да вземе това интервю, почина, докато работеше по една история в Детройт, и ме повикаха на негово място в последния момент. Нямах много време да се разровя, въпреки че съм прекарал голяма част от годините, в които характерът ми се формира, идолизирайки Тери Гилиъм. Тази фиксация беше заместена от друга – как да бъда Тери Гилиъм. Така че в интервюто има малко от онова, което се получава, като говориш с някой толкова известен, колкото е той, и малко за това как депресията и надеждата вдъхновяват творбите му. Не знам дали се справих добре. Не съм гледал последните му няколко филма. Надявам се, че не е затворил телефона с “Какъв идиот!”.

Vice: Бих искал да започна с нещо, което ми е близко и скъпо. Много обичам Mad и Харви Кърцман, затова искам да те питам какво е да израснеш с това списание и после да работиш с Харви?
Terry Gilliam: Ами, ако ме питат, Mad беше списанието, докато бях тийнейджър. Беше толкова хитро, забавно и... палаво.

Беше жестоко, със супер яка страница за писма до редакцията.
Да, тези неща действаха освобождаващо. Беше нещо като „Уау! Не мога да дочакам следващия брой.” И самите комикси бяха брилянтни. Джак Дейвис, Уоли Уд, Уили Елдър... Не беше просто деструктивна анархия. Беше наистина интелигентно. Те бяха неотразими в сатирата на всичко, което се случваше в другите комикси, телевизията и киното. Беше жестоко – едно смешно огледало, изправено срещу света. Станах им голям фен и започнах да се уча от тях как се правят комикси. Жените, които Уоли Уд рисуваше, бяха толкова секси, че ги мислех за вид порнография и се чувствах виновен, затова криех списанията от родителите си.

По това се познава великото изкуство. Спомням си, като видях първите шест броя. Бяха на баща ми. Не се сещам кога е излязъл първият брой. 1952 или ’51? Остри са и днес. Сексът и гневът са на първи план.
По онова време нямаше нищо, което да прилича на това списание, съответно нямаше и конкуренция. Повлия на всеки художник на комикси от моето поколение. Харви стана нещо като бог за нас.

Работил си с Харви в списание Help! заедно с Робърт Кръмб и други величия.
След като Харви напусна Mad, другите му списания – Humbug и Trump – не се задържаха дълго. Само Help! заживя собствен живот. Аз бях в колежа по това време. Заедно с приятели завзехме изданието за литература и изкуство и го превърнахме в хумористично. Help! ни служеше за модел до голяма степен. Нашето списание се казваше Fang.

Бил си в Occidental College в Лос Анджелис, нали така?
Да. Почнахме да правим пародии на неща като West Side Story. Изпратих копие от списанието ни на Харви, а той отговори с мило писмо, което за мен означаваше само едно – да отида в Ню Йорк и да се срещна с него. Исках да стана част от онзи свят. Писах му, че мисля да се преместя в Ню Йорк, след като завърша, но той отговори: „Забрави, няма нищо за теб тук, ние сме си самодостатъчни.” Аз му казах: „Не, не, идвам.”

Яко.
Беше много смешно. Онова лято четях книга, която се казваше Act One. Това е автобиографията на Мос Харт. Той е невероятно талантлив драматург. В неговата история едно младо, наивно момче отива в Ню Йорк, за да се срещне с идола си. И става негов партньор в писането. Това ми се случи и на мен. Видях се с Харви в хотел Algonquin, който беше известен с кръглата маса, където Робърт Бенчли, Дороти Паркър и останалите брилянтни мозъци са се срещали през 40-те. Почуках на вратата на апартамента му, но Харви не беше там, а Уили Елдър, Ал Джаф и Арнълд Рот. Всички тези карикатуристи работеха по първия брой на Little Annie Fanny.

Божичко.
Беше като да се качиш на Олимп и да видиш боговете. В даден момент Харви се появи и точно тук късметът каза своята дума. Човекът, който работеше като помощник-редактор, си тръгваше и те си търсеха някой друг да работи за без пари. Така се случи, че аз бях хлапето насреща.