МОЯТ ТОП 10 АРТ ФИЛМИ

ОТ РАЙЪН МАКГИНЛИ



EYE TO EYE
Реж. Изабел Хегнер
1989

През 1989 Изабел Хегнер пита Робърт Мейпълторп дали може да направи документален филм за него. В този момент той е доста болен и към края на дните си, затова й предлага да интервюира дългогодишния му любовник и модел Джак Уолс вместо него. Джак е на много от снимките на Мейпълторп – той е мъжът с ерекцията и оръжието в онази известна снимка. Джак е много забавен и проницателен и точно това прави филма толкова интересен. Той се разхожда из центъра на Манхатън, разлиствайки книгата на Мейпълторп Certain People пред минувачите. Джак разказва смешни случки, като например как телефонният номер на Мейпълторп винаги бил в указателя, заради което най-различни хора му се обаждали постоянно да го молят да ги снима. Джак казва, че ако звучали дори малко „черни”, Мейпълторп ги приемал! Най-важният цитат според мен е, когато Джак разказва как се чувства, когато го снимат гол: „Разделям себе си от образа и след това остава просто картинка с кур и пистолет.” Вярно е, защото като фотограф съм забелязал, че след време снимката се сдобива със собствен живот и престава да е образът на приятел, любовник или който и да е друг, а е просто образ.


UNTITLED (FALL ’95)
Реж. Алекс Бег
1995

Това е филмът, който прожектират във всеки курс по експериментално видеоизкуство. Почти като образователен филм е. Всяко хлапе, което е минало през училище за изкуства, го е гледало. Бег показва типичния студент от Нюйоркския университет за визуални изкуства. Осемте сегмента (по един за всеки семестър) са като изповед пред дневник за това как една студентка се мъчи да осмисли преживяването си в училището за изкуство в „големия град”. Тя звучи досадно и претенциозно, заради което просто й съчувстваш. Усещаш разочарованието й от километри и само потръпваш.

Между изповедите има други елементи, в които Бег осмива лекцията на претенциозен артист, момиче от реклама за телефонен секс, две пазаруващи лондончанки, които дискутират пънк групата си, кукла на Роналд Макдоналд, която се опитва да се сближи с кукла на Hello Kitty и Бьорк, която обяснява механизмите на телевизията.

Ако сте учили в университет за изкуства, този филм със сигурност ще ви разсмее, защото е като скеч на Saturday Night Live за арт сноби. Бег минава много ниско над мишените си и е безмилостна в иронията.


KENNY & CO.
Реж. Дон Коскарели
1976

Това не е арт филм, но нищо не му пречи да бъде. Гледах го по HBO, когато бях на пет или шест години, и оттогава се е запечатал в главата ми. Няма голям сюжет, просто четири дни от живота на няколко 12-годишни деца от предградията, водещи към най-очакваната нощ в живота на едно момче – Хелоуийн. Става дума за бомбички, пиратки, шегички, домашно направени костюми, призрачни къщи, побойници, първи любовни трепети, пистолетчета с капси, тичане по релсите на влака, фойерверки в кофите за боклук, горящи чанти с кучешки лайна на стълбите – все важни детски работи. Филмът наистина улавя усещането да си малък и ми напомня колко важни за изграждането на характера са ежедневните случки в детството. Освен това някои от сцените са заснети с дифузьор, който кара картината да изглежда замрежена (като че някой е размазал вазелин по обектива), което прави нещата още по-седемдесетарски.


LOVE BITES
Реж. Клаудиа Хийлмън
1995

Този филм го научих от един голям колекционер на Мориси. Толкова е рядко срещан, че не излиза в google, ако го потърсиш. Мисля, че режисьорката е направила филма и после го е зарязала. Това е документален филм за феновете на Мориси, които го следват из Англия по време на турнето Boxers. Разказва се за всичко, което се случва на турне от гледна точка на феновете. Напълно мога да разбера феновете, защото и аз съм следвал Мориси по целия свят, за да го снимам. Например, когато разказват колко страхотно е, когато Мориси те поглежда в очите, ако си в първите редове. „Много е хубаво да си забелязан от някого, на когото наистина се възхищаваш” – казва един от феновете. Говорят за традиционното скачане на сцената по време на концерта и как всеки в публиката се радва да види хората, които успяват да се качат. „Винаги ще сме там, абсолютно винаги, твърде късно е сега” – казва друг фен, а аз съм напълно съгласен. Ходенето на тези концерти е като пристрастяване.


HAIR SHOES LOVE AND HONESTY
Реж. Майк Милс
1998

Един ден през 1998 влязох в галерия Alleged на улица Spring и този филм се въртеше на няколко телевизора със закачени на тях слушалки. Сложих си ги и се заслушах как тези различни хора говореха съвсем откровено и задълбочено за теми като косата, обувките, любовта и честността – чак ми се доплака, беше толкова добро. Хората говореха за истината в любовта, за разбити сърца, висотите и паденията, лоялността към партньора, романтичните каши, ходенето бос, трансплантацията на коса, класиката в обувките, алтруистичната любов, бръснатите глави, плешивите мъже, неискреността, самотата, страхотното усещане на токчетата, компромиса и афро прическите. Филмът е като да гледаш изповед или една продължителна мисъл, в която всеки е много уверен в това, което казва. Заснет е в характерния за Милс ненатрапчив стил. Единственото нещо, което се променя, е цветът на фона, когато хората говорят за различните теми. Много нежно и красиво.

---

COMMENTS