ГАСПАР НОЕ

ИНТЕРВЮ КАЛИЙН АФТАБ
ПОРТРЕТ МАСИК ПОЗОГА



Vice се срещна за първи път с режисьора Гаспар Ное миналата година в Кабукичо – сексзона в Токио, контролирана от Якуза, където казват, че може да намериш всичко, за което гнусното ти черно сърчице жадува. В Кабукичо си винаги на метър от чиновник с превързани очи, който поема 24-сантиметрово дилдо в задника от тийнейджърка, докато пие конска пикня от високия й ботуш.

Отидохме да се видим с Гаспар по съвет на Хармъни Корийн, която ни разказа за камерите, висящи от улични лампи, изскачащи от шахти и висящи на косъм в тоалетни чинии – всички обслужващи идеите на Гаспар за последния му филм Enter the Void.

Когато най-накрая намерихме французина, роден в Аржентина и известен с филмите си Irreversible (2002) и I Stand Alone (1998), бързо стана ясно, че не е спал от дни. Разбрахме се чудесно и прекарахме следващите дни, следвайки го по какви ли не места – от претруфени садо-мазо палати, до бараки за оргии и уж компаньонки. На едно от тези места видяхме възрастен мъж, провесен във въздуха с парче червен филц, стегнат около топките му, докато жена, облечена в PVC, пикаеше в устата му. Той преглътна с нещо от сорта на „Аз съм човек-тоалетна”. По време на снимките на Enter the Void подобни сцени били толкова нормални за Гаспар, колкото и проверяването на мейла или пиенето на кафе.

След няколко месеца се помотахме с него и на премиерата на Enter the Void в Париж. Филмът получи десетминутни овации на крака. А между другото си бяхме взели камерите с нас в Кабукичо и Париж и скоро ще можете да видите документалния филм за Гаспар в новото ни шоу за кино The Vice Guide to Film по VBS.TV. 

А дотогава ето какво ни каза Гаспар, когато се видяхме с него на фестивалa в Кан. 

Vice: Имаш репутацията на режисьор, когото хората или обичат, или мразят.
Гаспар Ное: Тук, в Кан, съм свикнал да крещят по филмите ми. Когато това не се случи с Enter the Void, си помислих, че е странно. Шокирах се, че никой не го освирква! Но после прочетох отзивите за филма и някои наистина го мразят, така че си казах – всичко е наред.

Защо реши да снимаш този филм в Токио?
Защото Токио е като голяма флипер машина. Едновременно плашещо и извънземно място. Исках да намеря град, който прилича на Tron (1982), а това в днешно време е или Лас Вегас, или Токио. Не харесвам Лас Вегас – пълен е с лошо уиски и мръсни пари, така че реших да отида в истински град като Токио. Освен това там хората са обсебени от секса.

След първите 20 минути филмът минава през очите на главния герой, който умира и е в отвъдното. Вярваш ли в прераждането?
Може би вярвах в Бог, когато бях тийнейджър. Тогава четях много книги за преживявания, близки до смъртта, и за душата. Но сега мисля, че животът е еднократен. След като си отидеш, само другите могат все още да се наслаждават на живота ти. Някои хора толкова се страхуват да не живеят безсмислено, че започват да си мислят, че ще имат втори шанс за живот след смъртта. Така работят всички религии – твърдят, че има живот след смъртта и той ще е невероятен, стига да се държиш като агънце, преди да умреш.

Много хора мислят, че единственото ценно в твоите филми е шокът и че целиш да ядосваш публиката. Какво всъщност се опитваш да кажеш с новия си филм?
През цялото време се опитвам да докажа, че животът на главния герой не е изцяло безсмислен. И показвам преживяванията на един малък бозайник сред милиони други бозайници. Често животът се свежда само до едно много травматизиращо преживяване.

Идеята на филма е, че всеки превъзмогва някакъв вид травма.
Да. Един от филмите, на които плаках много, се казва Grave of the Fireflies (1988). Това е японска анимация за брат и сестра след бомбардировките над Хирошима. Братчето се опитва да пази сестра си, но накрая тя умира от глад. Толкова е драматично, когато брат пази сестра си, дори по-драматично от това мъж да пази жена си.

Имаш ли сестра?
Да. Малко по-голяма.

Опитваш ли се да анализираш състоянията на героите във филмите си? Действието обикновено е много вътрешно.
Бих искал някой психоаналитик да може да ми каже какво се крие между редовете. Но мисля, че е доста очевидно какво е у главния герой Оскар в този филм. Той има фиксация върху циците и майка си – неща толкова явни, че няма нужда от психоаналитик. 

По едно време екранът става черен цяла минута, за да пресъздадеш минаването на времето.
Черният екран замества девет месеца бременност. Повечето хора тук, в Кан, помислиха, че филмът е свършил! И някои си тръгнаха. Може би трябва да добавя някакъв звук, за да им покажа, че филмът не е свършил.

Този филм изглежда по-малко агресивен от предишните.
Бях доста луд. Но после преосмислих модела си. Истината е, че не можеш да правиш кино сериозно, ако използваш наркотици. Отнема толкова енергия да направиш филм, че трябва да си абсолютно с всичкия си. Напоследък съм доста чист, с изключение на алкохола. Следващото нещо, което трябва да спра, е водката. Трудно ми е да отида на парти и да не пия чаша след чаша, след чаша...

Enter The Void е в програмата на Sofia Film Fest 2010.

COMMENTS