ДАРИО АРДЖЕНТО

ИНТЕРВЮ ТИМ СМОЛ
ФОТОГРАФИЯ ЛЕЛЕ САВЕРИ



Когато говорим за италиански ужаси, или giallo (което, драги филмови фрийкове, на италиански означава „жълто” или „италиански трилър” от жълтата корица на евтините книжки с ужаси/трилъри/крими истории на издателска къща Mondadori, станали известни само като gialli, или „жълтите”), говорим за тях единствено заради работата на римлянина – Дарио Ардженто. С филмите си The Bird With the Crystal Plumage (1970), The Cat o’ Nine Tails (1971), Four Flies on Grey Velvet (1971) и особено шедьовъра Profondo Rosso (1975) бившият филмов критик очертава границите на жанра giallo: секси, кървав, стилистично удивителен и музикално прогресивен. След това, с фибрилния Suspiria (1977), Ардженто навлиза в сферата на свръхестествения, злокобен и напълно смахнат ужас, разширявайки майсторството си в два жанра, които продължава да развива с класики като Inferno (1980), Tenebrae (1982), Phenomena (1985), Opera (1987) и много други. Той е причината тези филми да прескочат култовия си статус и да влязат в мейнстрийм културата. Няма да е зле да ги гледате всичките.

Но Ардженто е много повече от човека, измислил два много силни стила в киното. Спорно, но след като години наред е считан за комерсиален режисьор на второкласни филми, именно постиженията на Ардженто отварят поле за дискусия на slasher филмите като жанр в изкуството. Негова е и заслугата (може би и на Серджо Леоне, заедно с когото написват спагети уестърна Once Upon a Time in the West през 1968) да бъде преосмислено италианското кино като нещо различно от производство на тежки филми за обществения дълг, философски размишления и високо изкуство, а като богата почва за фантастични и популярни филми, които надминават жанровите граници.

А, да – Ардженто написва и продуцира един от най-добрите зомби филми на всички времена, Dawn of the Dead на Джордж Ромеро (1978). И е откривателят на Goblin, основополагащата прогресив група на Клаудио Симонети. Всичко това дължим на Ардженто. Не е лошо за сам човек.

Наскоро се качихме на влака за Рим и се срещнахме с легендарния италиански режисьор в собствения му музей-магазин. Ето за това си говорихме:

Vice: Как се ориентира към киното? Знам, че си започнал като филмов критик, но как направи първите си стъпки в режисирането?
Дарио Ардженто: Запознах се за първи път с киното като страстен киноман, когато бях дете. После, като младеж, станах филмов критик заради познанията си в тази област. Затова се справях по-добре от другите. После започнах да пиша сценарии. Написахме Once Upon a Time in the West със Серджо Леоне. А после се заех с режисура. Много естествено се получи.

Първият филм, който си режисирал, е The Bird With the Crystal Plumage.
Да. Също написах и сценария. Първоначално мислех, че само ще го напиша и друг ще го режисира. Но като довърших сценария, реших, че искам да опитам аз да го направя. Така че ми повярваха заради успеха ми като писател и аз го поех.

Каква е случката около Once Upon a Time in the West ?
Познавах се със Серджо Леоне от няколко години. Бях много млад. Но ние си говорехме по начина, по който си говорят на кино хората, и се сприятелихме. Имахме много добро приятелство въпреки разликата във възрастта. Така че когато той реши да направи единствения филм във филмографията си с жена в главната роля, не искаше да работи със старите си сценаристи, а с нови хора. Помоли мен и Бернардо Бертолучи и ние написахме сценария заедно.

Когато за първи път си застанал зад камерата, си направил gialli. Защо избра този жанр?
Случи се случайно. Първият ми филм е The Bird With the Crystal Plumage, което е добро giallo с интересна идея. След него беше нормално да направя още няколко, защото ме помолиха, а и те бяха доста успешни. И аз продължих.

А след това си преминал на фазата със свръхестествените ужаси.
Това отново се случи естествено. Винаги съм бил голям почитател на ужасите в киното и литературата. Първият ми филм на ужасите беше Suspiria, после направих Inferno, Phenomena и много други. Много съм доволен от тях. Обичам да следвам две пътеки: едната – на по-натуралистичния трилър, и другата – на странните, магични образи.  

Кой ти е повлиял най-много?
Със сигурност Хичкок, но също Фриц Ланг и немският експресионизъм. Това се вижда в Suspiria, в която има много препратки към Кокошка и Ешер. Разбира се, Едгар Алън По е първият жанров писател, с когото съм се запознал в живота си. Бях много млад и го открих в библиотеката на баща ми. Но не мога да пропусна Драйър, Ингмар Бергман и американската ноар вълна от 40-те и 50-те, която ми е много интересна.

В Suspiria придаваш особено значение на женското облекло.
Дрехите са от голямо значение, особено за женските роли. Те разкриват много за тях. А и филмът е много специфичен, в него има силна лесбийска нишка, дори да е неизказана. Ясно е, че има лесбийство в Танцовата академия.

Какво те привлече към прогресивната музика за саундтрака?
Направих първите си три филма с Енио Мориконе. Естествено, той е невероятен музикален майстор. Работата с него беше страхотна. Но тази част от мен, която обича рокендрола, настояваше да работя с други музиканти в Profondo Rosso, който е първият съвместен филм с Goblin. Бях ходил до Лондон, за да се запозная с разни музиканти, но по една или друга причина те бяха заети с други проекти. Върнах се разочарован в Италия. После музикалният ми редактор ме запозна с музиката на някакви нови хлапета, наречени Goblin, които са учили музика в консерваторията. Имаха образование по класическа музика, но живели година в Англия, където се опитвали да отворят нещата, но не им е било лесно.

И ти ги хареса веднага?
Много ги харесах и заложих на тях дори когато баща ми, който беше и продуцентът ми, каза: “Защо ще работиш с неизвестна група? Вземи някой, който вече е известен.” Но имах усещането за тях, че ще се получи добре, и така стана. Беше страхотно преживяване и все още поддържаме отношенията си.

Значи баща ти е бил твой продуцент, а си работил много години и с дъщеря си, Азия Ардженто. Винаги ли ти е било лесно да работиш със семейството си?
Винаги съм работел много добре с баща ми. Беше красиво – но го загубих твърде рано, защото той се разболя и беше болен няколко години, а после почина. Той ме защитаваше, помагаше ми и ако не беше до мен, нямаше да достигна мястото, където съм сега. По отношение на дъщеря ми Азия, тя се познаваше с режисьори от малка и винаги е била много изразителна, заради което започна да участва във филми на осем или девет години с малки роли, после с по-големи и после й дадох роля във филма The Church, на който бях продуцент, когато тя беше на 14. Тя беше направила няколко много взискателни роли, когато я помолих да участва в мой филм отново, и заедно направихме Trauma. Продължихме да правим филми заедно. Много е странно в киното баща и дъщеря да направят толкова много филми. Рядко срещано е. За нас се случи много естествено и красиво.

Жените като цяло заемат основна роля в много от филмите ти. Разкажи за това. Много критици го характеризират като фиксация.
В 70% от филмите ми жените имат главни роли. Това е, защото се интересувам от тях. Харесва ми начинът, по който се изразяват. Харесва ми как се държат като актриси, което е различно от актьорите. Актьорите са по-студени и по-свити. Не се освобождават лесно. Актрисите се освобождават с много по-голям ентусиазъм. Влизат в проекта много по-лесно и го разбират по-естествено. Затова използвам жените толкова често – като главни герои, жертви, убийци – във всички възможни роли.

Какво е отношението ти към филмовите критици? Започнал си като такъв, но си имал трудности с другите критици и тяхното отношение към филмите ти.
В началото бях сочен за комерсиален режисьор. След доста време френските критици първи забелязаха, че филмите ми не са стандартни, и започнаха да говорят за това, а оттам вълната се пренесе към Англия и Америка. Последните критици, които влязоха в час, бяха италианските, а много от тях все още ме мислят за комерсиален режисьор.

Защо са толкова закостенели?
Трудно им е да се отметнат от думата си.

Критиката не се ли е променила от времето, когато си започнал?
Общо взето критиката е много по-маловажна в наши дни. Сега само ти казват какъв е сюжетът, нещо за актьорите и това е всичко. Преди беше различно. 

Какво мислиш за тази промяна?
Не е хубаво, че критикът е изгубил влиянието си, мястото си във вестника и по телевизията. Тъжно е. Ако говорим за интересната критика, това е нещо, което може да има важна роля и да кара публиката да вниква повече. Наистина ми е тъжно за тази загуба. Критикът е изгонен от филмовата индустрия.

---

COMMENTS