ФОТОГРАФИЯ И ИНТЕРВЮ ТОМОКАЦУ КОСУГА



На 12 юни 1981 г. японецът Исеи Сагава влиза в Булонския лес в Париж с два куфара. Предишния ден студентът от Сорбоната застрелва своя колежка. След като изяжда части от тялото й, той се опитва да изхвърли трупа в отдалечено езеро. Случайно озовали се на мястото свидетели го виждат и той скоро е заловен. Според полицейските доклади, когато френските полицаи атакуват дома на Исеи, той промълвява: “Убих я, за да ям от плътта й.”

Психолозите решили, че от юридическа гледна точка в момента на престъплението Сагава е бил в състояние на лудост и следователно не може да застане пред съда. Впоследствие го освободили. Той се завърнал в родината си, където японските власти се опитали да го изправят пред съд за убийство. Френските съдебни органи обаче отказали да предадат необходимата документация и той отново бил освободен.

Що се отнася до нас, вероятно бихме яли човешко месо само ако настъпи масов апокалиптичен глад като при обсадата на Ленинград или пък ако ни плащат по 100 трилиона американски долара на година до края на живота и ни гарантират, че никога няма да имаме неприятности с властите или пък да се разболеем от това, което сме направили. Но като изключим посочените случаи, защо по дяволите да опитваме човешко месо? Какво, да не сме орки? Какво точно е накарало Сагава да го направи? Редакторът на Vice, Япония—Томо, от когото вероятно би се получило доста вкусно суши, прояви смелост и посети дома на канибала, за да научи цялата истина.

Vice: Разкажи за първия път, в който усети влечение към канибализма.

Исеи Сагава: От момента на раждането си съм физически слаб. Краката ми бяха толкова кльощави, че приличаха на някакви кокили. В първи клас на началното училище видях тресящата се плът от бедрата на един съученик и внезапно си казах: “Ммм, това ми изглежда вкусно.” Но аз не съм хомосексуалист, така че по времето, когато започнах гимназия, вече бях влюбен в Грейс Кели—тази обсесия продължи през целия гимназиален курс. Така започна увлечението ми по хората с европейски черти. Още преди да съм го осъзнал, високите и излъчващи здраве западни жени отключиха канибалските ми фантазии. Предполагам, че страстта ми към такъв тип жени бе породена от факта, че самият аз бях нисък и грозен, с комплекси за малоценност и ето защо ме привличаха хора, които бяха пълна моя противоположност. В крайна сметка започнах да изпитвам непреодолимо желание да впия зъби в тях—не да ги убивам или да ям месото им, просто да загриза плътта от тялото. Това си беше чиста форма на сексуално желание. Не че исках да изям някого всеки път, когато бях гладен. Все пак знаеш, че след като човек добре се нахрани, сексуалното желание се засилва. Тогава започнах да усещам подтика да изям някое момиче. Абсурдно е, нали? По същество това е различно от този вид глад, който хората изпитват за обикновено ядене. Този канибалски импулс тогава, когато си казвам: “Искам да ям човешко месо”, е вид сексуален апетит, така че, ако не еякулирам достатъчно често, желанието става по-силно и по-силно.

Значи това влечение е било потискано толкова дълго време, че накрая експлодира под формата на... нека го наречем “инцидента” в Париж?

След заминаването ми да уча в Париж канибалските ми желания не дадоха никакви признаци на отслабване. Почти всяка нощ водех по някоя проститутка вкъщи и се опитвах да я застрелям в гръб, докато си миеше вагината на бидето. Опитвах се да го направя стотици пъти, но ръката ми се вцепеняваше и не успявах да дръпна спусъка. По онова време все по-малко исках да ям от тях, по-скоро ставаше дума за обсесията просто да изпълня “ритуала”, който се състоеше в убийството на някое момиче. Все пак, по някаква причина, толкова много пъти така и не успявах да дръпна спусъка. Не ставаше въпрос за морал или нещо подобно, просто някакъв инстинкт блокираше ръката ми. Дълбоко в себе си осъзнавах, че както аз, така и светът, в който живея, ще се разбие на парчета в момента, в който дръпна спусъка.

Малко след това забелязах момичето, което по-късно се превърна в моя жертва, на една лекция в университета. Всички френски жени, които бях срещал до този момент, бяха красиви, но надути и изобщо не ми обръщаха внимание. За разлика от тях, това момиче беше много мило с мен. След убийството разбрах, че била еврейка и вероятно това е причината японско момче като мен да започне да я харесва. Както и да е, станахме приятели. Един ден решихме да си направим сукияки (ястие, приготвено като гювеч) парти вкъщи—само тя и аз. В момента, в който я видях да мие ръцете си в банята, образът се припокри с този на проститутките над бидето и тя неизбежно се превърна в поредната кандидатка за моя “ритуал”. От този момент нататък всеки път, когато я канех в стаята си, се озовавах зад нея с насочен пистолет. Все още не се престрашавах да стрелям. Един ден един от служителите в компанията на баща ми дойде в Париж и ме заведе на японски ресторант. Тогава имах някаква треска и може и от това да съм получил халюцинации—през цялото време си представях срещата с нея на следващия ден и се страхувах, че ако получа хранително отравяне от суровата риба, и този път няма да мога да изпълня фантазията, която ме бе обсебила от 32 години.

И това те накара да почувстваш, че наистина трябва да го направиш...

Да. На другия ден най-накрая дръпнах спусъка, но пистолетът засече. Това ме докара до пълна истерия и реших, че наистина трябва да я убия. След два дни отново я поканих вкъщи и както обикновено се промъкнах зад нея, поех си дълбоко въздух, задържах го в момента, в който дробовете ми бяха наполовина пълни, и дръпнах спусъка. Този път пистолетът стреля. Момичето умря моментално, без да изпита никаква болка. Аутопсията показа, че пистолетът не е бил достатъчно мощен, за да може куршумът да излезе от черепа, така че просто се е въртял в главата й. За части от секундата си помислих да извикам линейка, но после си казах: “Чакай малко, не бъди глупак. От 32 години мечтаеш за това и то най-после се случва.”

Първото, което направих, беше да разкъсам задните части. Прониквах все по-дълбоко, но виждах само подкожна мазнина. Приличаше на царевица и ми трябваше известно време, за да стигна до самото червено месо. В момента, в който го видях, откъснах с пръсти едно парче и го хвърлих в устата си. За мен това наистина беше исторически момент. Всъщност фактът, че разкъсвах мъртвото й тяло, не беше свързан с някакво сексуално удоволствие, ето защо ми е трудно отново да посетя мястото на инцидента и да говоря за това, дори сега...

Предполагам, звучи прекалено от моите уста, но в момента, в който момичето се превърна в труп, осъзнах, че съм загубил скъп приятел и за момент дори съжалих, че съм я убил. Това, което наистина исках, е да ям от живата й плът. Никой не ми вярва, но искреното ми намерение беше да ям от нея, не задължително да я убивам. И до ден днешен си мисля: “Ако само ми бе позволила да опитам вкуса й, само малко...” В случай че бяхме прекарали още една вечер заедно в разговори за семействата, нейното и моето, едва ли щях да мога да я убия. С други думи, не мога да проектирам фантазиите си върху някого, когото вече съм персонифицирал в съзнанието си. Ето защо първите, които набелязвах, винаги бяха проститутки. Имал съм много други приятелки, но никога не съм фантазирал, че ям от тях, тъй като винаги съм ги смятал за личности със собствена индивидуалност. Хората ми казват, че съм я убил от любов, но защо да убивам и да изяждам някого, когото наистина обичам?

---

COMMENTS