ИНТЕРВЮ АНДИ КАПЪР, ИЛЮСТРАЦИЯ MILANO CHOW



Малкълм Макларън започва с модата в началото на 70-те. През 1971 г. отваря бутик с името Let It Rock.

След това се среща с групата New York Dolls и става автор на имиджа им (червена кожа и съветски символи), който се оказва абсолютно неуспешен. Често обвиняват Макларън за смъртта на New York Dolls, но според нас истинската причина за това е фактът, че имат едва няколко свестни песни и почти всичките членове на групата са скапани наркомани.

В средата на 70-те в Ню Йорк Макларън се запознава с Ричард Хел. Опитва се да стане и негов мениджър, но Хел отказва. Следващата стъпка е в правилната посока. Макларън се връща в Лондон, преименува магазина на SEX и започва да продава аксесоари, повлияни от пънк стила на Хел. После идват Sex Pistols и т.н. След Sex Pistols Макларън открива групата Bow Wow Wow. Той измисля и имиджа на 15-годишната вокалистка на групата Анабела Луин, от която и до ден днешен мъжете получават титаново яка ерекция.

След това Макларън си пада по рап музиката и със своя албум Duck Rock я прави популярна във Великобритания.

Vice се срещна с Макларън в Париж. Той е едно страшно чаровно копеле. Освен това е мега интелигентен. Беше облечен с панталони от деним, бяла риза, оранжево шалче и светлокафяво палто. Обядвахме в Au Bascou, на улица Румюр, в 3-ти район. Макларън си поръча газирана минерална вода Badoit и свинско със зеле.

Vice: Как стигна до културата на английските контета през 70-те?

Малкълм Макларън: Това беше моят бунт срещу хипитата. Уших си син костюм, изкопиран от обложката на една стара плоча на Елвис. По-късно на улицата ме спря един американец, облечен в черно, който ми посочи една дупка и ми предложи да продавам дрехи там. Мястото беше на Кингс Роуд, номер 430, и точно там започнах да правя мода за улицата. Приятелката ми по онова време Вивиан Уестууд имаше дете от мен. Тя беше учителка и аз трябваше да се грижа за детето. Убедих я да напусне работа и купих две шевни машини.

Как изглеждаше първият магазин? Можеш ли да го опишеш?

Казваше се Let It Rock, а после смених името на Too Fast To Live Too Young To Die. Тази отсечка от Кингс Роуд беше известна по цял свят като центъра на световната рокендрол мода. Така че тя беше притегателно място за хора като членовете на New York Dolls, както и за много други, включително Иги Поп. Аз сложих в магазина един джубокс, от който през цялото време дънеше рокендрол.

Но начинанието се превърна в обикновено комерсиално упражнение—моментът, в който започнахме да печелим. Аз го затворих. Вивиан ми беше бясна за това.

Би ли разяснил концепцията си за New York Dolls?

Идеята ми беше да ги облека в червена лачена кожа и да се противопоставим на политическата досада. Написах и манифест, който се казваше По-добре червен, отколкото мъртъв (Better Red than Dead). Това беше в края на Виетнамската война и скоро щеше да избухне скандалът Уотъргейт. Идеята беше поп културата да излезе с някакъв социален и политически коментар. Така се създаде сцената, на която по-късно щяха да излязат и Sex Pistols.

Кaкво те накара после да отвориш магазин с името SEX?

Исках да предлагам неща, които обикновено се продават под рафта в кафяви хартиени пликове. Убедих много производители във Великобритания... тишърти от черен каучук, шлифери от черен каучук, скоби за зърна, халки за пенис. Продавахме всичко.

Хората влизаха и оставаха ужасени. Беше страхотно. В самото начало част от клиентите ни бяха от бандата на дъртите мръсници, много от които се оказаха известни политици и журналисти. Един от тях водеше новините в десет и веднъж казал на момичето в магазина: “Довечера гледай новините. Ще бъда с гумени кюлоти.”

После и младежите започнаха да пазаруват от магазина.

Естествено. Харесваше им новата визия, а и беше незаконно. Един от основните ни артикули бяха еротичните тишърти. Взимах ги от Кристъфър Стрийт в Ню Йорк. Имаше един тишърт с як негър с увиснал огромен член. Бяха много, много тесни, така че, като ги носиш, чепът му стигаше до долната част на корема. Страхотно го бяха направили. Някои от момчетата излизаха от магазина и докато изминат разстоянието до Слоун Скуеър, вече бяха арестувани. Полицията ни атакува два пъти и бяхме изправени на съд, но изобщо не ми пукаше. Конфискуваха всичко, после вкарахме нова стока и младежите си казваха: “Това е най-готиното място на земята.”

Защо тогава затвори магазина?

Това се случи в момента, в който Sex Pistols бяха на върха на славата. В началото посланието им беше интелектуално предизвикателство, но след това името им стана комерсиално.

Така че отворих нов магазин, който се казваше Seditionary. Отидох във военния музей и направих копия на фотографиите на разрушения от бомбардировките Дрезден, после ги увеличих и ги използвах за фототапет. После пробих дупка в тавана на магазина, защото исках да изглежда упадъчно. Пуснах плъхове под тезгяха и те не спираха да тичат напред-назад.

И през цялото това време наоколо са се размотавали хора като Бой Джордж, Adam and the Ants и Bow Wow Wow, за да искат да работиш по имиджа им, нали така?

Да, идваха. По това време обаче имах ангажимент с една независима френска компания за грамофонни плочи, която се казваше Barclay. Те произвеждаха и порнофилми и искаха да правя музиката. Бяха ми казали: “Не искаме никакви шибани проблеми с авторските права, така че използвай африканска музика или нещо от тоя род.”

Отидох в библиотеката на центъра Помпиду в Париж. Там си харесах едно момиче и веднъж то ми пусна една плоча, но беше сбъркало оборотите и направо ме разби. Казах си: “Какво по дяволите е това? Егати ритъма!” Взех тази идея със себе си в Лондон и я дадох на момчетата от Adam and the Ants.

По същото време Вивиан бе задълбала в модата от ХVІІІ век с онези сладникави бални рокли, така че й казах: “Ако мислиш да се занимаваш с това, Вивиан, трябва да му дадеш някакво име, така че младежите да го разберат.” А тя отговори: “Да им го начукам на младежите! Искам да продавам на елегантните жени.”

Но магазинът ни не ставаше за това. Трябваше да се придържаме към поп културата. Трябваше да му сложим някакъв етикет и ми хрумна да използваме образите на пирати от ХVІІІ век, за да се хареса на младежите. Беше ми необходима група, членовете на която да приличат на пирати. Казах на хлапаците в магазина: “Трябва да приличате на пирати! Забравете за сладникавия лондонски ъндърграунд. Така се роди Bow Wow Wow.

Защо точно пирати?

По онова време излязоха на мода големите касетофони щайги, които децата от гетото носеха на рамо и записваха музика от радиото. Звукозаписната индустрия се опитваше да въведе лиценз върху касетите без запис, защото хлапетата записваха на тях музика с авторски права. Така че ставаше въпрос за пиратство и моите хлапета приличаха на пирати.

Имахме невероятен успех и един ден казах на Вивиан: “Дай да пуснем шибаната пиратска визия на модния подиум!”

Това е по времето, когато сте късали с Вивиан Уестууд?

Тя искаше да се наложи като дизайнер, а аз исках точно обратното. Освен това, докато бях в Париж, започнах да чукам и други жени. Знаех си, че ще продължава с онези бални рокли от ХVІІІ век и просто не можех да я разбера. В нейното начинание нямаше и следа от рокендрол културата.

Реших, че не искам комерсиален успех в света на модата. Щеше да ни излезе много скъпо и нямаше да можем да запазим мястото си встрани от културните норми. Знаех, че в крайна сметка ще започнем да си късаме нервите един на друг, както и стана. Така че си тръгнах, а тя ми каза: “В това вече няма никакъв шибан смисъл.”

Отговорих й: “Мислех, че искаш точно това да правиш. Можеш да подпишеш договор с някоя италианска компания и изцяло да се отдадеш на модата, а всичко, което сме постигнали заедно, ще ти гарантира добри позиции. После можеш да скъсаш с това наследство и да се възползваш от всичко, което ти се предлага.”

Тя точно това и направи. Аз продължих сам и записах собствен албум—Duck Rock. Пилотният сингъл се казваше Buffalo Gals и по него направих последната си колекция.

Как си обясняваш успеха му?

Зададох си въпроса “Как би изглеждало момичето от това парче?” и ми хрумна, че трябва да бъде едно едро, тлъсто момиче, което обикаля наоколо като някой бизон. Всъщност приличаше на клошарка. Образът включваше огромен кожух от овча кожа, широка мъхеста пола и шапка, пет номера по-голяма. Добавих и няколко етно елемента. Искаше ми се обувките да приличат на полиетиленовите торби, носени от клошарките вместо чорапи. За целта използвах гюдерия.

Как беше приет този образ в света на модата?

Никога няма да забравя една дама от италианския Vogue, която дойде при мен след ревюто в Париж и ме убеди да се захвана с нещо друго.

Как успя да го направи?

Просто ми каза: “Виж сега, Малкълм, музиката беше страхотна, наистина СТРАХОТНА, но дрехите изглеждаха толкова скапани. Защо ти е да караш хората да изглеждат по този начин!”

Добре казано.

Не знаех какво да отговоря. После я попитах: “Чували ли сте за Робин Худ? Той е голям, много важен образ в английската литература. Опитвам се да накарам богатите да изглеждат бедни, така че бедните да могат да изглеждат богати. Това ми е идеята.”

Тя не се хвана, нали?

Отговори ми: “Малкълм, номерът няма да мине. Музиката е наистина страхотна, но най-добре да забравиш за модата.”

COMMENTS