ИНТЕРВЮ ДЖЕСИ ПИЪРСЪН, ИЛЮСТРАЦИЯ ОТ MILANO CHOW



Юрген Телър е до голяма степен отговорен за всичко, което харесваш във фотографията. Той е един от светата троица (заедно с Тери Ричардсън и Волфганг Тилманс), спасила модната фотография от глупостите през 90-те. Телър, без ни най-малко да се бои да показва човешкото, грозното, грубото и смешното в своите снимки, променя помпозността на декора, театралността и прекалената официалност, които определят стандартите на модните списания.

Телър, както и Ричардсън и Тилманс не се дават на имитаторите. Те намират своето място в художествените галерии и музеите и се превръщат в преуспяващи артисти.

Книгата на Телър Go-Sees, излязла през 1999 г., е фотопреглед от кастинг на модели, които чакат пред вратите на студиото му в Лондон. Представлява портрети на хубави, млади момичета, изпаднали в идиотското психическо състояние на хора, които се опитват да преживяват от начина, по който изглеждат. Някои са смешни, някои са странни, някои са зловещи, а някои са направо величествени.

Днес Телър се връща към своите немски корени и в резултат на това наскоро излезе брилянтната му книга Нюрнберг (Nürnberg).

С неизчерпаемия поток от нови книги, изложби и идеи Телър се превръща в един от най-уважаваните фотографи на днешното време.

Vice: Харесваш ли модната индустрия? Знам, че въпросът звучи глупаво, защото е много общ, но наистина искам да чуя мнението ти по въпроса.

Юрген Телър: Да. За мен това е един свят, изпълнен с лекота, забавления и много вълнения. Ще дам пример—харесва ми да нося точно тези ботуши в момента. Вече не мога да обувам белите кецове Converse, както правех в продължение на 30 години, защото с възрастта от тях почнаха да ме болят краката и кръстът. Така че сега съм на токове. Това ме вълнува. Изведнъж започнах да нося шал, часовник Rolex, сако.

Но модата, както знаеш, е едър бизнес. Ако човек има правилното отношение, не го взема прекалено сериозно и успее да преодолее ограниченията на комерсиалността, тогава става забавно.

Какви дрехи обичаш да носиш? Срещали сме се няколко пъти и винаги си с някой стилно износен, стар тишърт.

Всъщност с възрастта започнах да обръщам по-голямо внимание на външния вид (смее се). Напоследък си падам по шаловете на тази старомодна английска марка, казва се Turnbull and Asser. Точно сега съм с кашмирен шал. Оранжев!

Също така си падам по ботушите на Мартин Маргиела.

В началото на хилядолетието като че ли правиш остър завой в творчеството си. Изведнъж се появяваш на много свои снимки и често си гол. Нямам предвид просто гол, наистина ГОЛ... Гол на гроба на баща си, гол, докато сереш насред снежна гора, и други такива. Тези фотографии са доста дръзки и хората се опитваха да ги тълкуват по различни начини: смели, забавни...

Тъпи!

Да, тъпи също. Защо започна да правиш тези фотографии?

Емоционално, а, мисля си, и физически се уморих да снимам всички тези модели, актьори музиканти. Доста е изтощително да влизаш в съзнанието им, да работиш с тях. Просто си казах: “Шибана работа, не мога да продължавам така. Ще почна да снимам себе си.” Освен това си мисля, че исках да разбера какво е да бъдеш сниман—да погледна на себе си по начина, по който съм гледал на другите. Доста се постарах.

Какво точно те изтощава, когато снимаш портрет на някого?

Трябва да го изслушваш, да го анализираш и към всеки един да подходиш индивидуално. Всичко това може да продължи много кратко, може и да се проточи, но винаги е изморително. Трудно е и когато има суета, когато фотографът просто бива използван, за да се промоцира конкретният продукт, например филм или албум с музика.

Достигнал си нивото, когато без проблем можеш да избираш или отказваш поръчки.

Сега ако някой иска да му направя портрет, малко или повече знае какво го очаква. Има определен тип холивудски актриси, на които просто отказвам. Други пък вече са разбрали, че няма смисъл да ме молят.

Един от любимите ми портрети, правени от теб, е на Ив Сен Лоран—на него изглежда наистина сатанински.

Въпреки това той изглежда много уязвим. Преди десет години, докато той още участваше в бизнеса, снимах една тяхна кампания. Все още работя за тях.

Предполагам получаваш много предложения да снимаш реклами и фотосесии за списания.

Да, така е. Повечето от тях отхвърлям. Понякога изниква нещо интересно и може и да приема. Такъв беше случаят със снимките на Пати Смит за Observer, а скоро ще ходя до Лос Анджелис, за да снимам Дейвид Линч. Твърдо решен съм да го направя.

Звучи добре.

Да. Всъщност, когато правя нещо комерсиално, не го приемам като такова. За мен това е по-скоро... Да кажем, че някой иска да снима независим филм, нали разбираш? Трябва да изберат актрисите и локациите, и други такива. Така че използвам всичко това, за да изразя собствените си фантазии и сънища. Все едно монтираш филм. Такъв е случаят с новата кампания на Марк Джейкъбс, за която използвах Уилям Еглестън. Той е почти на 70—приятели сме. Толкова е стилен. Исках не просто да го снимам за рекламата, но и да прекараме известно време заедно. Освен това той желаеше да се запознае с актрисата Шарлот Рамплинг, която вече бях снимал за същата реклама. Така че тримата се срещнахме в Париж и ги снимах заедно. С това искам да се занимавам. Просто искам да прекарвам времето си приятно и интересно.

Как изглежда творческият процес, когато работиш за човек като Марк Джейкъбс?

Обикновено имаме предвид няколко човека, които да използваме за модели. От доста време исках да работя с Шарлот например, защото я познавам доста добре.

И на това му е дошло времето, най-после се е случило. Как стана така, че от снимките за рекламната кампания преминахте към художествена фотография?

Свършихме с поръчката и тогава си казах: “Чакай малко, за да те снимам, трябва ли непременно да носиш сребърните бикини на Марк Джейкъбс.” Подобен беше и случаят по време на друга една кампания за Марк, тази със Синди Шърман. След като свършихме с рекламата, продължихме да снимаме.

Каква е историята на фотографиите с Шарлот Рамплинг?

Реших, че би било интересно да си направя автопортрети с Шарлот. Нямах представа какво ще се получи, но исках да опитам. Когато за първи път говорих с нея, тя каза, че не би се снимала за реклама на когото и да било, но ще го направи заради мен. Беше поласкана и ентусиазирана.

Все пак това си беше повече от рекламна кампания.

Точно така. Това не са просто нейни фотографии с някои от тоалетите и надпис: “Марк Джейкъбс, благодаря.” Вместо това се отправихме на дълго пътуване. Исках да изследвам отношенията между една възрастна жена и мен, 40-годишния мъж.

Измисляхме идеите и опитвахме да ги изразим, като използваме Polaroid, а после продължихме нататък. За книгата, която излезе след кампанията, пътувах до Париж през уикендите, за да продължим със снимките. После се връщах в Лондон, проявявах ги и ми идваха нови идеи. Освен това през цялото това време тя отслабна, а аз качих килограми; в началото имах брада, после я обръснах.

Нека обобщим, ти правиш каквото си искаш и хората, за които работиш, винаги са доволни от резултата. Изглежда трудно постижимо.

Не съществува моден дизайнер, който би работил с мен по начина, по който го прави Марк. Синхронът е пълен. Например Марк реши да използва Уинона Райдър и отговорът ми беше: “Страхотна идея!” Беше точно когато я задържаха за кражба от магазин в Лос Анжелис—бяха дрехи на Марк Джейкъбс. Това беше най-добрият момент да я използваме за рекламно лице.

Осъзнаваш ли влиянието, което имаш върху по-младите фотографи?

Виждам го, да. Дразня се, когато ме копират. В случаите, в които просто ме крадат, направо... Да. И тогава се хващам за главата. Но колкото по-често се случва, толкова по-малко ми пука.

В техническо отношение какво трябва да направи човек, за да те копира? Как се краде от Юрген Телър?

(смее се) Не знам. Все пак те успяват да имитират само общия вид на фотографията. Преди години проблемът сериозно ме занимаваше, но вече съм над тези неща. Толкова ми харесва моят свят, в който живея, че съм спрял да мисля за това.

За последната си книга Нюрнберг (Nürnberg) се върна в родината си Германия, за да снимаш печално известен нацистки символ. Всичко това е много лично, но в същото време разказва и една общочовешка история.

Нали? Това няма как да ми го откраднат. Това е моето минало, моето настояще, моето бъдеще. То е част от самия мен. Лесно е да ме копираш, като използваш ярка светкавица и някое голо момиче, легнало на пода. Много хора го правят без проблем.

В момента работиш ли по нова книга?

Мисля да издам една, в която да събера фотографиите си, правени за реклами на Марк Джейкъбс. Мина доста време. Хората лесно забравят... Джарвис Кокър, Търстън Мур, Мег Уайт, Лиса Мари. Ще бъде страхотно да ги събера на едно място.

COMMENTS